— Страхотно, ти майтапиш ли се! — Пейтън се приведе напред и изтръска пепелта от дебелия, припламващ край на пурата си. — Върхът!
Очите му бяха празни, докато ѝ се усмихваше, и изведнъж Елиз почувства, че отново ѝ иде да заплаче. Но щом той успяваше да бъде силен, тя също трябва да бе в състояние.
А после Парадайз се върна и седна в скута на онзи от учениците, с когото се бяха държали за ръка.
— Баща ми ще говори с него още сега.
Елиз затвори очи с облекчение.
— О, благодаря ти, толкова ти благодаря, наистина се надявам да успее да помогне.
— Баща ми страшно умее да успокоява хората. — Парадайз погледна своя мъж с обич в очите и се усмихна. — И макар да е истински привърженик на традициите, знае, че те не са всичко.
Не, каза Акс на нагона си. Категорично не. Няма да имаш тази жена.
Забрави. Откажи се. Обърни гръб.
За бога, беше като да говори на непослушно куче.
Обаче какво, по дяволите?! Тя не просто „не беше неговият тип“, ами представляваше всичко, което той ненавиждаше в глимерата. Като за начало, не понасяше блондинки. Да, тя не носеше много грим, нито беше издокарана в разни префърцунени, грозни парцали, които били „на мода“… каквото и да означаваше това. Ала този неин акцент беше толкова аристократичен, че караше английската кралица да звучи като някакъв пияч на бира от „Джърси Шор“.
Костната ѝ структура беше още по-зле. Лицето ѝ бе толкова фино и съвършено, че Акс бе сигурен, че би могъл да проследи потеклото ѝ до самото начало на времето. А очите ѝ? Като сапфири. Устните? Като рубини. Кожата? Перлена.
Тя бе същински бижутерски магазин от красота. Ала, човече, толкова лесно бе да си представи живота ѝ: несъмнено живееше в имение в най-най-добрата част на града; спалнята ѝ бе комбинация от Барби и Националната художествена галерия; баща ѝ със сигурност я натискаше да си намери подходящ мъж от Много Добро Семейство, а най-голямото ѝ притеснение тази вечер бе кои диаманти да си сложи за Последното хранене.
Добре, че разполагаше с около четири часа, за да реши. Какво облекчение.
Тя бе точно това, което майка му се бе надявала да стане, когато го направи сирак, а баща му — съсипан мъж.
Така че, не. Нямаше да има нищо общо с тази надута, префърцунена, аристократична машина за разплод. Не. Няма да…
Какъв ли вкус имаше?, зачуди се вътрешният му глас.
— Престани — измърмори той. — Просто си затвори шибаната уста…
Какво ли би било усещането да е гола и под него, с разтворени крака, а женствеността ѝ — молеща се да я вземе? Дали щеше да простене името му? Или щеше да го изохка…
— Защо не си направиш услуга? — тихо каза Ново.
— За какво говориш? И моля те, не отговаряй, ако не искаш.
— Защо просто не отидеш и не я заговориш?
За миг Акс се поколеба дали да не се престори, че не разбира, но се отказа.
— Не е добра идея. В следващата минута вече ще е гола и тогава ще се наложи да убия всеки с пенис, който я е видял така.
— Ти си шибано животно — засмя се Ново. — Но аз харесвам това у един мъж. А според мен на онази жена също ѝ харесва.
— Каква жена? — По дяволите, пак ли остана без пиене? — Мисля, че ти се привижда.
— Ако си само още малко по-възбуден и могат да те арестуват на място като това.
— Ето защо харесвам „Ключовете“.
— Говоря сериозно, трябва да ме заведеш там.
— Само кажи кога.
А после замълча, защото братовчедката на Пейтън се изправи и го прегърна, сякаш си тръгваше.
Погледни ме — заповяда Акс наум… — Хайде де, погледни ме.
Тя очевидно беше добре възпитана, защото поздрави всички, на които я бяха представили, включително, на последно място, и него.
Мимолетен поглед в неговата посока, кратко помахване с ръка и ето че си тръгна.
Вървеше като някой, когото той би искал да обладае отзад.
Понечи да се изправи, преди да си даде сметка, че се е раздвижил, но Пейтън го стрелна с поглед, който ясно казваше „да не си посмял“, съчетано с „дори не си го и помисляй“ и за капак — „нито дори във фантазиите ти, задник такъв“. После обаче се появи неговото спасение.
Във формата на преливащ сутиен и толкова къса минипола, че на практика беше чифт гащички без дъното. Освен това беше русокоса — любимото на Пейтън.
Всички гадости и раздразнението от тренировката, съчетани с бърбъна, с който се наливаше, се обединиха срещу закрилническия инстинкт на добрия стар Пей-пей и опитите да му сложи намордник и ето че напращелите бомби вече седяха в скута на Пейтън, а пръстите ѝ с изкуствени нокти милваха косата на тила му.