Момиченцето дойде по-близо и я прегърна с една от своите прегръдки, силна и бърза.
— Може би.
Докато слизаха към втория етаж, Рейдж подхвърли:
— Бит, нали знаеш, че няма да се отделим от теб? Няма да е уместно да присъствам през цялото време, но Мери ще остане, а аз ще бъда в чакалнята или в коридора отвън…
Когато слязоха по стълбището, се заковаха като един.
Пред кабинета на краля ги чакаше малка групичка: доктор Джейн в хирургичните си дрехи; Мани — с бяла престилка; Вишъс — облечен за война, и Зейдист — по анцуг и покрит с оръжия.
О, и Ласитър. С хокейна маска и раменни подложки.
— На това му се казва мило изпращане — каза Рейдж, докато отиваше да плесне длан в тази на братята.
— Не ви изпращаме. — Ласитър удари силно по защитните подложки на гърдите си. — Ние сме вашият антураж.
Мери примига.
— Моля?
Джейн се усмихна и се съсредоточи върху Бити.
— Идваме с вас.
— Не че родителите ти не могат да се справят — побърза да каже Ласитър иззад маската си. — Но нека бъдем откровени, работя над събаряне на противника и това е добра практика. Ако онзи кошмарен тънковрат доктор вземе да човърка твърде много, ще го превърна в картина от карантии.
Вишъс вдигна ръце и разтърка яростно лицето си. Сякаш адски му се искаше да фрасне един на ангела, ала знаеше, че не бива да пролива кръв пред момиченцето, и самоконтролът, който му беше необходим, за да се сдържи, го убиваше.
— Ти би могъл да си останеш вкъщи — измърмори Ви. — Определено би могъл да си останеш в ш… къща, ти ш… к… сине.
Ласитър сложи ръце на нагръдника си и се престори, че ще припадне.
— Не е ли страхотно, когато не може да ругае? Сгрява ми сърцето. Като да гледаш как някой пияница на ролкови кънки се опитва да играе народна топка в тъмното…
Зейдист, който рядко говореше, сложи край на метафорите.
— Не искам да ходите сами. Така че идваме с вас. За някои неща се нуждаете от семейството си.
Рейдж се закашля, сякаш емоциите го бяха надвили.
Мери каза дрезгаво:
— Толкова ви благодарим. Аз наистина… ние наистина го оценяваме.
Зи пристъпи към Бити и ако се съдеше само по външния вид, всеки родител би искал братът да стои възможно най-далече от детето им: с робските си татуировки, белязаното лице и огромното воинско тяло, окичено с оръжия, той приличаше повече на похитител, отколкото на любящ чичо.
Без да каже нито дума, Зейдист протегна ръка.
И без дори да трепне, мъничката боркиня улови ръката на големия борец.
Между Бити и Зи открай време съществуваше специална връзка. Но разбира се, ако си бил принуден да понасяш нечия жестокост в продължение на години, между теб и света винаги ще съществува нещо като преграда, независимо колко време е минало и колко хубави неща са ти се случили оттогава.
Именно това ги свързваше. И макар че Мери би предпочела нещо друго да ги беше събрало, винаги бе благодарна — особено в нощ като тази — че Бити има Зейдист в живота си.
Когато двамата поеха по великолепното стълбище, сякаш някой бе ударил звънец, портите на расата се отвориха и събраните маси ги последваха навън, където Фриц чакаше с черния си мерцедес.
Страхотното на семейството, помисли си Мери, е, че винаги е до теб.
В истински важните моменти членовете на семейството ти, дали кръвно, или по избор, винаги бяха там, където трябваше да бъдат, дори да имаха натоварен график и работа, и свои собствени деца.
— Хей — подхвърли Ласитър, докато отваряше вратата на вестибюла, — някой ще поудря ли шайбата с мен, за да мине времето?
— Не — отвърнаха в един глас всички, включително и Бити.
— Но аз не бих отказал да поудрям нещо друго — измърмори Ви под носа си.
— Страшно обичам, когато ми говориш мръснишки. Дай ми прегръдка. Хайде де, знаеш, че искаш…
Нищо.
Елиз не знаеше нищичко за положението си: дали ще може да продължи да ходи в университета, или ще се превърне в затворничка, нито дори дали все още имаше покрив над главата си.
След като отиде да се види с Пейтън в цигарения бар и се срещна (а може би „сблъска“ бе по-точната дума) с онзи негов съученик, се беше прибрала у дома, за да изчака завръщането на баща си. На най-долното стъпало на покритото с дърворезба стълбище срещу входната врата. Като изгубено дете.
Три часа по-късно той се беше появил, с наведена глава и увиснали рамене, а духът му бе като спукан балон.
Дори не я беше погледнал, нито я беше забелязал. Отишъл бе право в кабинета си и се беше затворил там.
Е, добре си поговорихме, татко — помислила си бе Елиз. — Толкова много нови неща научихме.