Трудно бе да не види следите от другия живот на братовчедка си като дупки в съвършено асфалтиран път. Ала какво право имаше тя да я съди.
— Не бива да мисля така — простена и разтърка схванатия си врат.
Истината бе, че пътят на Алишън се бе пресякъл с нещо зло, докато се бе опитвала да открие себе си. И именно това имаше предвид Феликс, нали така?
Елиз се намръщи, спомнила си отново мъжа с татуировките. Той бе всичко, на което баща ѝ се тревожеше тя да не попадне. Само че не го беше срещнала в университета и точно за това ставаше дума.
— Още по-добре — измърмори тя в празната стая. — Няма да го видя повече.
7
Тренировъчният център на братството беше огромен подземен бункер, оборудван със съоръжения, които бяха последният писък на технологиите, и опасан от поредица порти, коя от коя по-сигурна и плашеща, държащи настрани вампири, човеци и лесъри.
Както и учениците, на които на теория им беше позволено да бъдат тук.
Когато „училищният автобус“ намали пред поредния пункт за проверка, Акс се досети, по ъгъла на наклона, че наближават входа. Затъмнените прозорци не му позволяваха да види нищо, но това не му пречеше да си представи последните пунктове за проверка като нещо от „Джурасик Парк“ — стоманени стени с височината на язове, увенчани с километри бодлива тел.
От един месец насам учениците се събираха на определени за целта места във и около Колдуел и се качваха в това подобие на танк, в който нямаше и следа от нещо жълто или училищно, с брониран корпус, прозорци с дебелината на ръка и дълбоки седалки.
Е, да, Фриц, старият доген зад кормилото, спокойно би могъл да работи за някое училище. Но само толкова.
Тазвечерното пътуване от една изоставена фабрика в старата индустриална част на града продължи цели двайсет и пет минути, през които Пейтън се беше взирал в Акс така, сякаш можеше да пробие дупка в мозъка му.
Страшно забавно.
Всички други си гледаха тяхната работа. На предната седалка Ново беше със слушалки. Бун четеше „Enten — Eller“ на Киркегор, каквото и да беше това. Парадайз и Крейг си разменяха един айфон, сякаш търсеха покемони, но имаха проблеми с връзката.
Пейтън за разлика от тях очевидно нямаше нищо по-добро за правене от това да вдига пара, подобно на прясно кучешко лайно върху някоя пряспа.
Акс се справяше добре с това да не му обръща внимание и смяташе да продължи в същия дух до края на нощта…
— Говоря сериозно — сопна се Пейтън.
Акс отпусна тежко глава върху облегалката — знаеше си, че трябваше да се премести назад, когато Пейтън се бе настанил от другата страна на пътеката. Разбира се, това би означавало да се вози над задното колело.
— Снощи беше пределно ясен — измърмори Акс. — А аз се съгласих с теб, ако си спомняш.
— Нищо не каза.
— Майната ти, и ще го повторя отново. — Той обърна нехайно глава към другия мъж. — Няма да я докосна.
— Тогава защо я последва навън по този начин?
— Свеж въздух, човече. Нуждаех се…
— Говоря сериозно…
— Хей, имам идея. Какво ще кажеш да не се правим на Емилио Естевес и Джъд Нелсън от гимназията „Мейн Норт“.
— За какво, по дяволите, говориш?
Бун се обади от предната седалка, без да вдига глава.
— „Клуб «Закуска»“. Смятан от мнозина за най-добрия филм за гимназисти, правен някога. Сниман в гимназията „Мейн Порт“ в Дес Плейнс, Илинойс, през 1984 година. Джъд Нелсън играе ролята на типичния разпуснат…
— За твое сведение — намеси се Акс, — това е моята роля. Ти си борецът, Пей-пей. Критичното копеленце с угоди-на-татенцето комплекс.
Пейтън повдигна вежди.
— От него — той кимна към Бун — очаквам да знае нещо такова. Но ти?
— Не съм бил сексуален маниак през целия си живот. Някога бях наркоман, чийто специалитет беше да заспива пред телевизора. А ти направи услуга и на двама ни и престани с това. Няма да изчукам непорочно чистата ти братовчедка. Не е моят тип.
Е, добре де. Може и да беше прекарал целия ден, като се взираше в тавана и отново, и отново прекарваше в ума си как се бе обърнала към него на тротоара. Как го беше погледнала. Как беше говорила с него.
И, да, ръката му може би също се беше включила. Ала изборът беше между това да се погрижи за ерекцията си или да се появи в час с бейзболна бухалка в кожения панталон.
Само че не ставаше дума за нея. О, не. Това бе просто знак, че трябва да прекарва повечко време в „Ключовете“.
Автобусът спря и прастарият иконом вдигна преградата между седалките и мястото на шофьора и отвори вратата за слизане.