— Пристигнахме! Пожелавам ви прекрасна вечер!
Догенът казваше същите думи със същия жизнерадостен глас всяка вечер и докато се отправяше към вратата, преди останалите да са успели да се надигнат, Акс осъзна, че това беше нещо като ритуал. Словесният еквивалент на това да потъркаш заешка лапа за късмет.
На паркинга имаше цял куп автомобили, включително и каравана, която всъщност бе мобилен хирургичен център, нов хамър, който тъкмо бронираха, два пикапа, които светеха така, сякаш току-що идваха от завода, и нещо с размерите на багер. Паркингът имаше още нива, но той никога не се беше хабил с тях.
Дори да му беше позволено да отиде там, не беше като да имаше кола или каквито и да било изгледи някога да се сдобие с такава.
Не, никакво возило за него. В неговия свят нямаше пари за друго, освен за дрехите на гърба му и човешките данъци за малката къщичка, която баща му беше построил за една жена, на която изобщо не ѝ беше пукало за него. А, да, и за нудли. Бяха му спрели електричеството и този път нямаше да се хаби да го плаща. Можеше да живее на тъмно — беше по-добре от това да остава в тренировъчния център като някакъв бездомник. За сметка на това газта и водоснабдяването бяха общински, така че имаше топла вода, а камината работеше достатъчно добре, за да не му е студено.
Щеше да оцелее.
Приближи се до подсилената със стомана врата и тя се отвори отвътре, бутната от Дистройър така, сякаш беше лека като лист хартия.
— Добър вечер — каза братът Бъч. — Днес сме в първата класна стая.
Акс кимна и пое по дългия коридор, подминавайки стаите за разпит и другите помещения за преподаване, а след това и новичката лаборатория, където буквално взривяваха какво ли не.
Стаята, която използваха, бе най-обикновена класна стая, поне ако се вярваше на онова, което бе виждал по телевизията през изпълнените си с хероин дни. Имаше две редици дълги маси със столове по двойки, наредени срещу старомодна черна дъска. На тавана имаше флуоресцентни лампи, подът беше застлан с линолеум.
Тук обаче не се преподаваше никакво четене, писане и аритметика.
А теория на ръкопашния бой, военни маневри, основна първа помощ, групова динамика.
Акс се настани на последния ред; Пейтън — слава богу — седна отпред. Останалите също си намериха места, готови за нощта.
Братът Бъч затвори вратата и се настани на бюрото, което беше малко встрани. Носеше шапка на „Ред Сокс“, тениска с лицето на Биг Папи и черен анцуг на „Адидас“. Беше обут с неоново розово-червени маратонки на „Брукс“.
— Тази вечер — заяви той — ще обсъдим колко лошо се представихте всички в мнимото нападение. Което би трябвало да ни отнеме между осем и дванайсет часа. След това, ако ни остане време, ще продължим с отровите, фокусирайки се върху аерозоли и контактни отрови. Ала първо имам предложение за работа за един от вас.
Акс се намръщи. Малко пари, помисли си, не биха му се отразили зле.
— Позицията ще изисква абсолютна дискретност и такт. — Братът ги измери с убийствен поглед. — Както и отлични познания по лична охрана.
Рейдж ненавиждаше клиниката на Хавърс. Е, да, подземното болнично заведение беше сигурно и макар че не харесваше Хавърс, никой не можеше да укори лечителя за отношението му към пациентите. Ала докато Рейдж седеше в коридора пред стаята за прегледи, в която Бити и Мери бяха сякаш от сто и петдесет години, всичко му лазеше по нервите.
Като за начало, ненавиждаше синтетичната миризма на „чисто“, изкуствената лимоново-дезинфекционна воня дълбаеше в синусите му. По дяволите, беше толкова зле, че непрекъснато си представяше цял куп малки жълти миньони с кирки и флакони с тази гадост, грижейки се лично за ноздрите му.
Освен това зловещата тишина, която цареше навсякъде, опъваше нервите му, макар че очевидно тя беше нещо хубаво. Всички тези обувки с меки подметки, щъкащи насам-натам, приглушените гласове, количките с медицински пособия, които биваха бутани тихичко по коридора.
Ала най-лошото? Просто не понасяше вниманието, което му обръщаха.
Не че сестрите си разкъсваха дрехите и му се хвърляха на врата, но определено не се нуждаеше от продължителните погледи и ненужното минаване напред-назад покрай него, шушукането и кискането.
През целия си живот си бе имал работа с това… или поне от мига, в който премина през преобразяването си. И преди Мери се беше възползвал от сексуалното внимание, което получаваше, дотам, че бе оставил след себе си не толкова репутация, ами същинска религия на чукане. След Мери не проявяваше интерес към никоя друга жена. Всъщност беше започнал да мисли за лицето и тялото си като за камшик в ръката на мозъка си. Същността, душата, сърцето му — те нямаха нищо общо с това как изглежда.