И именно там беше работата.
Когато дъщеря ти е от другата страна на тънка врата, облечена в нищо и никаква болнична нощничка, с очи широко отворени от настоящия страх и миналата травма, докато чужди хора навлизаха в личното пространство на тялото ѝ, последното, от което се нуждаеш, е цял куп хора да се прехласват по теб, защото според тях си нещо средно между Чанинг Тейтъм и Крис Хемсуърт.
Може би трябваше да надене хартиена торба на главата си.
Една ръка се отпусна върху рамото му и той подскочи, стряскайки се не по-малко, когато откри Зейдист да седи до него върху коравия под на коридора.
Насреща им Ви и Ласитър бяха прави и се дрънкаха, заврели лице и хокейна маска на сантиметри едно от друго. Братът пъхна ръчно свита цигара между устните си и я извади, сякаш си беше спомнил, че не може да запали. Ангелът изобщо не му се даваше и говореше със скоростта на светлината.
Рейдж нямаше нито енергия, нито желание да се занимава с тях. Единственото, за което бе в състояние да мисли…
— Достатъчно е изстрадала — чу се да казва. — Господи, от колко време сме тук?
Когато срещна очите на брата, видя, че не бяха жълти, а катраненочерни.
Но, да, той беше адски дразнещ. Мрънкаше за същото от… колко време? Нищо чудно, че брат му започваше да се изнервя.
— Извинявай. — Рейдж потърка лицето си. — Май няма да е зле да млъкна. Не исках да те ядосам.
Зи го зяпна така, сякаш по средата на челото му беше пораснал рог.
— Не си ти. Просто ми се иска да изровя онзи неин баща и отново да го убия. Ако Нала беше малтретирана по този начин и костите ѝ бяха чупени толкова пъти…
Братът млъкна. И по-добре. На Рейдж отново му се повръщаше.
— Когато е твоето дете, е направо неописуемо. — Рейдж заблъска главата си в стената, а после се уплаши, че може да стресне Бити и лекарите. — Не бях готов за това. Искам да кажа, мислех, че трудното на това да си баща ще бъдат караниците, като например тя да доведе някакъв неандерталец вкъщи и да очаква да не му отрежа топките и да ги посадя в двора. Ала това? Искам да можех аз да го преживея вместо нея. Просто не е справедливо.
Зи задържа погледа му, солиден като скала, толкова далече от всеки помен за психоза, колкото някога бе затънал до колене в нея.
— Ти си страхотен баща, знаеш го, нали? Невероятен.
Рейдж извърна очи. Прокашля се.
— Имам чувството, че се провалих пред нея.
— Та ти си тук, с нея, когато тя най-много се нуждае от теб.
— Не, аз би трябвало да лежа върху онази кушетка за прегледи. Моето тяло би трябвало да бъде там вместо нейното.
— Не е възможно и ти го знаеш. — Зи изруга тихичко. — Най-трудното на това да си баща е да не си в състояние да направиш така, че всичко с децата да е наред. Понякога най-доброто, което можеш да сториш, е просто да бъдеш до тях.
— Трябва да има нещо повече.
— Е, ако има и откриеш какво е, кажи ми.
— Ха! Ти си най-добрият баща, когото някога съм виждал.
— Слушай какво, следващия път, когато лежа и не мога да заспя, чудейки се как можах да объркам нещата така, ще ти се обадя.
— Но с теб е различно.
— Защо? — Когато Рейдж не отговори, Зи не остави неизреченото да си остане такова. — Понеже Нала е моя биологична дъщеря? Давай, кажи го. Защото, когато го чуеш да излиза от устата ти, ще разбереш колко е тъпо.
— Аз просто… Чудя се дали щях да правя нещата другояче, ако наистина бях неин баща.
— О, имаш предвид като биологичния ѝ баща? Като копелето, заради което тя е върху онази кушетка за прегледи сега? Искаш да бъдеш като него? О, да, определено би било подобрение в сравнение с мъжа, който седи тук с вид, сякаш са му отворили гърдите и му правят операция без упойка, защото малкото му момиченце преживява труден момент.
Рейдж разтърка косата си толкова силно, че по пръстите му имаше косъмчета, когато спря.
— Не можеш да разбереш. Никога няма да бъдеш на моето място.
— Точно това се опитвам да ти кажа. Независимо дали си имал пръст в раждането им, или си избрал да ги приемеш в семейството си, с теб преживяваме едно и също.
Рейдж се взря в затворената врата пред себе си.
— Страх ме е, Зи. Просто ме е страх. Ами ако нещо не е наред за постоянно? Нали именно от това се бои доктор Джейн. Тревожи се, че преобразяването на Бити може да прецака ръцете и краката ѝ толкова зле, че да се наложи да ги ампутират.
Образът на Бити, танцуваща из фоайето, накара очите му да запарят. Беше толкова активна, не можеше да си я представи в инвалиден стол, който задвижваше, като духа в тръбичка. То просто го убиваше.