— За какво, по дяволите, говориш? — попита Зи.
— Нещо с плаките на растежа. Имало е счупвания точно по — Рейдж посочи бедрата, ръцете, прасците си — плаките на растеж на Бити и не са зараснали както трябва. Така че, когато дойде време за преобразяваното ѝ, е възможно да се счупят, без да може да бъдат оправени.
— Мамка му.
— Мери не знае. — Рейдж отново се залови да си скубе косата. — Да, трябваше да ѝ кажа по-рано, но просто не знаех как. Обещах на доктор Джейн да го направя. Само че когато става дума за тях двете, съм шибан страхливец. Предполагам, че се надявах на добри новини, ала колкото по-дълго се бавят вътре, толкова повече си мисля…
Вратата на стаята за прегледи насреща им се отвори и доктор Джейн се показа отвътре.
Един поглед към лицето ѝ и Рейдж разбра, че най-лошото се бе оказало факт.
— Колко е зле? — процеди, докато скачаше на крака. — И какво можем да направим?
8
Поло.
Часове по-късно, докато седеше мълчаливо в задната част на „училищния автобус“, Акс се мъчеше да измисли откъде, по дяволите, би могъл да вземе поло.
Вдигна ръка към шията си и потърка покритата с татуировки страна, чудейки се дали няма да намери някое сред вещите на баща си. От което му се прииска да си налее едно по-силничко питие, а може би дори да си инжектира нещо напълно отрязващо.
Не се беше доближавал до стаята на баща си от смъртта му насам.
— По дяволите — каза на затъмненото стъкло.
За да се откъсне от мислите си, извърна очи от отражението си и я виж ти — на Пей-пей му беше омръзнало да се прави на защитник на братовчедка си и се беше върнал към обичайното си занимание да се взира в Парадайз, която седеше до своя мъж.
Никой не си беше изкарал добре тази нощ. Не че тренировките някога бяха купон. Но, да, гадно бе да се изправиш очи в очи срещу собствения си провал. Онова, което все пак беше забавно? Да види Пейтън напълно безсилен, докато седеше от другата страна на пътеката, копнеещ да може да проникне в мислите на Парадайз и да ѝ помогне, да бъде спасителят, от когото смяташе, че тя се нуждае. На практика можеше да прочетеш мислите му, като в комиксово балонче над главата му.
Съжалявам, мой човек. Тя има всичко, от което се нуждае.
Ново се изправи и дойде при Акс, бутайки го настрани, за да седне до него.
— Аз съм в два часа. Кога е твоето интервю?
— След половин час. — Той разтърка татуировките си, мислейки, че вероятно ще са в негов ущърб. — Ще трябва доста да побързам.
— Успех.
Протегна му ръка и Акс я стисна.
— И на теб.
— Предполагам, че само ти и аз ще се кандидатираме. — Гласът ѝ се изостри. — Пейтън и така има предостатъчно пари, а не дай боже, да допусне някаква си работа да му попречи да се напушва. На Бун също не са му нужни пари, а в свободните си нощи Парадайз и Крейг вече осигуряват допълнителна защита в къщата за аудиенции.
Мамка му, Акс изобщо не изгаряше от желание да се съревновава с Ново — би предпочел да се изправи срещу друг мъж и, да, това вероятно го правеше сексист. Което беше нелепо — Ново я биваше в битките и в стрелбата също толкова, колкото и него, силата ѝ бе почти колкото неговата, а по ум дори мъничко го превъзхождаше. Освен това не изглеждаше като сериен убиец.
Но пък той можеше да свали пиърсингите си. Бам. Ставаше почти нормален.
Освен това изобщо не го биваше в общуването. Така че тя като нищо щеше да го бие в интервюто.
— Какво ще кажеш за един дружески бас? — провлачи Ново.
— За какво?
— Кой ще спечели работата. Загубилият плаща вечерята.
Не би могъл да ѝ купи дори „Кит Кат“.
— Какво ще кажеш спечелилият да плати вечерята.
— Имаш го.
Двайсет минути по-късно автобусът спря и те слязоха. Нощта беше смразяващо студена и никой не се застоя, за да си приказват. Докато се дематериализираше в къщурката на баща си, Акс си мислеше, че, интересно, никога не я бе наричал къщата на „родителите ми“. Но разбира се, никакви „родители“ не бяха имали нещо общо с това място. То бе построено за майка му, но не бе постигнало целта си да я задържи в семейството.
Така че покривът и четирите стени не бяха нищо друго, освен паметник, увековечаващ слабостта на баща му към една жена.
Прекрачи прага, доволен, че няма ток и лампи, които да запали. Не можеше да понесе кухнята, ненавиждаше да я вижда и мина като на пожар през нея. Стълбите, отвеждащи на втория етаж, бяха къси и стръмни и той ги взе по две стъпала наведнъж, отправяйки се към единствената отворена врата.