Държеше спалнята на баща си затворена.
В неговата стая имаше дюшек на пода, дрехи на купчини и нищо друго. Та той дори не спеше тук, защото камината беше на долния етаж, а трябваше да се топли. През пролетта и лятото обаче щеше да се върне на втория етаж… или пък не. Кой го беше грижа.
Прегледа набързо собствения си „гардероб“, състоящ се от впити потници, черни дънки и някое и друго кожено яке или наметало. Не че очакваше някое поло да се е появило като по чудо, донесено от феята кръстница Изглеждай-По-Нормално. Беше по-скоро за да събере сили да прегледа нещата на баща си.
Десет минути по-късно, все така без следа от поло, Акс прекоси коридора и отвори вратата. Без осветление никъде в къщата, неголямата стая тънеше в сенки и нюанси на сивото, сякаш самоомразата му бе изсмукала цвета от всичко.
Не бе в състояние дори да погледне към леглото, все още пооправено от последния път, в който баща му беше спал в него преди две години, и определено не хвърли дори мимолетен поглед към снимките на шибаната си майка. Не, не обърна внимание на слоя прах, който покриваше всичко, нито на факта, че един от прозорците се бе открехнал и в стаята бяха влезли листа и дори сняг.
Тук определено беше по-студено, дъхът му образуваше бели облачета. Сякаш призракът на баща му витаеше наоколо.
По гръбнака му пробяга тръпка и той се отправи към скрина и прерови нещата в него с груби, разтреперани ръце. Намери онова, което търсеше, в най-долното чекмедже.
Толкова странна му се струваше мисълта, че дрехата бе носена от баща му. И докато затваряше рязко чекмеджето и се изнасяше от стаята така, сякаш го гонеха, се закле никога вече да не стъпи тук.
Озовал се в стаята си, свали впития си потник и нахлузи полото на баща си. Отиде до огледалото над евтиния скрин и се приведе напред, за да се увери, че всички татуировки на врата му са скрити. Преди да се извърне, свали пиърсингите по протежение на цялото си ухо откъм страната с татуировките. Погрижи се и за тези на веждата.
Следващият ход бе да се въоръжи. Нахлузи раменен кобур и мушна двата четиресеткалиброви пистолета, които беше получил миналата седмица. Братята гледаха на нещата по следния начин — инвестираха време и пари в учениците и последното, от което се нуждаеха, бе някой от програмата да се окаже мъртъв заради лоша екипировка. Така че, след като бяха проверили уменията на всички от класа на стрелбището, им бяха раздали глокове и макар в тренировъчния център да не се допускаха оръжия, от тях определено се очакваше да ги носят навън.
И да ги използват както трябва, ако се наложи. Което определено не бяха направили предишната нощ.
Излезе от къщата, без да си направи труда да заключи — бездруго нямаше електричество за алармата, пък и не го беше грижа за нищо там вътре.
По дяволите, би изпитал облекчение, ако някой подпалеше мястото. Не че беше особено вероятно. Живееше в същински пущинак, най-близкият му съсед беше на почти половин километър и вероятно ходеше на работа с магаре.
Още преди да се материализира на мястото, където щеше да се проведе интервюто, Акс знаеше, че къщата — или имение, замък или каквото беше там — ще е огромна. Дори бедните хлапета, отраснали извън човешкия свят, знаеха къде се намират големите имоти, а пощенският код на това място?
О, да, мислеше си той, докато отново приемаше физическите си очертания.
Леле!
Акс поклати глава при вида на каменната постройка пред себе си. Беше висока поне три етажа и дори само предната част на покрития с оловни плочи покрив изглеждаше с размерите на футболно игрище. С около седемстотин черни капака на прозорците и входна врата, която повече приличаше на входа на парламент или общинска библиотека, на Акс му беше трудно да повярва, че тук живее семейство.
Но разбира се, под този покрив едва ли бяха само мама, татко и скъпият наследник. Вероятно имаше десетки догени.
Досущ като местата, където викаха баща му да работи.
Досущ като разкошния дом, където бе убит по време на нападенията.
Преди да се е отказал от интервюто, без то дори да е започнало, Акс преглътна жлъчта си и прекоси заснежената морава. Прескочи ниския плет и изкачи стъпалата към входната врата.
Имаше огромно месингово чукало с размерите на ръката му, както и дискретен домофон отстрани.
Тъкмо посягаше към копчето, когато тежката врата се отвори от — какво друго! — иконом в униформа, който имаше стряскаща прилика със сър Джон Гилгуд в годините му от „Артър“.
— Аксуел, син на Теирш? — попита мъжът със съвършена дикция.
Поради някаква напълно безполезна причина мозъкът на Акс изплю образа на Дъдли Мур и най-добрата му имитация на пияница: Ти проститутка ли си? Исусе… Забрави! Мислех си, че просто се справям страхотно!