— Господине? — повика го икономът. — Аксуел ли сте?
Опомняйки се, Акс едва не отговори с едно аха.
— Да, аз съм.
— Моля, заповядайте. — Икономът се дръпна назад и махна с ръка. — Ще съобщя на господаря, че сте пристигнали навреме.
— Благодаря. Благодаря ти.
Нещо в иконома го изпълваше с желание да не се покаже като простак. По дяволите, всичко в тази шибана къща го караше…
Акс се закова на мястото си. Ноздрите му се разшириха и той пое дълбоко въздух, докато икономът в пингвинския костюм каза още нещо, преди да се отправи към една затворена врата.
Я чакай, помисли си Акс.
Описа бавно кръг, все така душейки въздуха. Голямото открито фоайе, или каквото там беше, спокойно можеше да побере три къщи като неговата и пак да остане място за зала за боулинг, плувен басейн и може би пързалка за кънки на лед. Всичко наоколо изглеждаше адски старо и адски скъпо: подът беше от бял и сив мрамор, навсякъде висяха кристали, а по стените бяха окачени картини с маслени бои. А, да, имаше и камина, но не като онази, с която се топлеше денем. Тази тук беше от черен мрамор, със златни гравюри около нея, а огнището беше толкова голямо, че в него имаше не просто цепеници, а колкото цели дънери.
Акс обаче не го беше грижа за нищо от това.
Онова, което беше доловил във въздуха, като се изключеха миризмите на дърво и смола откъм огъня и сапуна на догена, както и далечните следи от месо, поднесено някъде на първия етаж, бе уханието на онази жена от предишната нощ.
Братовчедката на Пейтън или беше гостувала тук съвсем наскоро, или живееше под този покрив.
— Господарят ще ви приеме — разнесе се гласът на иконома иззад него.
О, да — помисли си Акс, докато се обръщаше. — Ще ме приеме, и още как.
Понякога кошмарите се случват пред очите ти и нараняват онези, които обичаш, и макар че се молиш да се събудиш, знаеш, че никаква аларма, никакво повдигане на клепачите, никакво обръщане на другата страна няма да те спаси.
Мери бе попаднала в един от тези затворени кръгове на страдание.
Бити лежеше на кушетката за прегледи, бял чаршаф и одеяло бяха сгънати отстрани, а слабичките ѝ и бледи крайници отразяваха светлината от масивната лампа над нея. Беше толкова бледа, лицето ѝ имаше цвета на носна кърпичка, и цялата трепереше — потръпваща, изцедена сянка на жизненото, щастливо момиченце, което беше обикновено.
Докато Мери стоеше до нея, подробностите от клиничната обстановка наоколо — писукащите уреди и белите плочки, шкафовете от неръждаема стомана, хората в сини лекарски дрехи и маски — бяха едновременно кристално ясни и странно размити. И също като в сън, тези две крайности в скалата на възприятията непрекъснато се сменяха, всичко ту идваше на фокус, ту отново се размазваше.
Знаела бе, че я чака трудна нощ. Ала бе предполагала, че ще бъде заради събудените спомени на Бити за малтретирането. Или защото момиченцето бе принудено да се върне в същата клиника, където бе видяло майка си да умира. Или пък заради клаустрофобичното усещане от скенера, неудобството на прегледа, досадата от чакането на резултатите.
Изобщо. Не. Беше. Това.
Всяка една от главните кости на Бити трябваше да бъде счупена и наместена наново. Дори на крака, чийто пищял беше направен от титаний. Без упойка, защото беше алергична.
Беше неописуемо — ужасът, болката, кошмарът. И в този миг бе трудно да не изпитва негодувание срещу Господ, да не ругае когото и да беше там горе за този порой от лоши новини: плаки на растежа, увредени от лошо зараснали кости; вероятност за ампутации след преобразяването; това, че заради алергичната реакция на организма пълната упойка бе изключена.
Малкото болкоуспокояващи, които можеха да ѝ дадат, изобщо не бяха достатъчни.
— Още една — чу се да казва. — Можеш да го направиш.
Бити като че ли не бе в състояние да разбере думите. Беше изгубена в мъгла от агония и Мери едва се сдържаше на свой ред да не избухне в сълзи.
Само че не можеше да си го позволи.
Наведе се още по-близо.
— Тази е последната, окей? Тази е последната.
Очите на Бити се отвориха широко, блестящи от сълзите, а огромните лилави петна, избили под тях, я караха да изглежда така, сякаш бе на ръба на смъртта.
— Не мога да го направя. Моля те… накарай ги да спрат…
— Още една. Обещавам ти, само още една. — Отметна бретона на Бити и я целуна по челото. — Хвани ръката ми. Хайде. Стискай колкото силно искаш.