— Не мога да го направя… моля те, мамо… помогни ми…
Ридания разтърсиха телцето на момиченцето, карайки нощничката ѝ да изглежда като развята от вятър, и Мери също се разплака, сълзи се стекоха по бузите ѝ и покапаха по тънкия дюшек върху масата.
Подсмърчайки, молейки се за сила, напълно изгубена, Мери си отбеляза наум следващия път, когато някой я погледнеше и ѝ кажеше, че тя има всички отговори, да го срита в задника.
— Хавърс, ще ни дадеш ли…
Когато вдигна глава, Мери видя, че лекарят и двете медицински сестри се бяха отдръпнали леко назад. Погледът, с който той я гледаше, бе така пълен със съчувствие, че ѝ беше трудно да го съчетае с онова, което знаеше, че бе причинил на сестра си Мариса.
Ала никой никога не би могъл да го укори за това как си върши работата.
— Нека просто дишаме — каза Мери на Бити. — Хайде, дишай заедно с мен…
Скенерът беше показал, че съществува опасност от катастрофална деформация по време на преобразяването. При вампирите съзряването бе концентрирано в един-единствен взрив, който се случваше по време на преобразяването им. В човешкия свят то бе равносилно на това някой на четиринайсет години физически да се превърне в двайсет и пет годишен в рамките на шест часа.
При Бити дългите ѝ кости имаха поредица от фини и не толкова фини извивки поради предишните фрактури. Мери ги беше забелязала, но не се беше замисляла особено за причините, нито за възможните последици. Проблемът бе, че когато настъпеше време за онзи експлозивен растеж, бе възможно тези деформации да се строшат наново, тъй като силата на растежа щеше да бъде под грешния ъгъл.
Крайният резултат? Ампутация. На всички или по-голямата част от крайниците ѝ. Защото в продължение на около шест месеца след преобразяването, костите на вампирите не можеха да зарастват.
Бяха взели решение да ги оправят още сега. Бити беше тази, която бе решила така. Не искаше да се върне отново след месец или година, две, пет, за да го направи. Нищо нямаше да се промени и нямаше причина да живее с това, висящо над главата ѝ.
Ала процедурата ѝ бе дошла твърде много.
— Не мога, не мога… не мога да го направя…
Мери едва ли би могла да е по-съгласна. Тя също не можеше да издържи повече. Твърде много. Изцедена. Преминала прага си.
Да, тук имаше по-голяма цел, но бяха сторили достатъчно. Не беше ли така?
— Може ли Р-р-р-рейдж да влезе? — заекна Бити.
— Абсолютно. Искаш ли да повикаме и другите?
Всичко, само и само да приключат с това.
— Не, защото плача — подсмръкна Бити. — Не съм храбра…
— О, да, храбра си. — Мери преглътна още сълзи. — Миличка, не познавам никой, който да е по-храбър от теб.
В света на вампирите имаше традиция, която не допускаше мъжете да бъдат част от медицинските интервенции при жените, но понякога благоприличието бе нарушавано по принуда. Ала сега? Нищо нямаше значение.
Мери дори нямаше да помоли Хавърс за разрешение. Нуждаеха се от нещо, за да помогнат на момиченцето да приключи с това.
— Аз ще го доведа — предложи доктор Джейн.
Рейдж се появи и то беше по-силно от Мери. В мига, в който срещна очите му, изхълца толкова силно, че не можеше да диша. И като истински обвързан мъж, той отиде първо при нея, прегърна я силно, прошепна в ухото ѝ нещо, чиито думи умът ѝ не бе в състояние да осмисли, ала чийто силен, уверен тон означаваше всичко.
А после цялото му внимание се насочи към момиченцето и кръвта се отцеди от лицето му, когато сведе поглед към Бити. Ръцете му трепереха, когато ги протегна и я взе в прегръдките си.
Цял куп медицински персонал понечи да се втурне към тях, но Мери ги задържа назад.
— Ръцете и краката ѝ все още се нуждаят от гипс. Внимавай.
Рейдж отпусна момиченцето на мястото му така, сякаш бе направено от стъкло.
— Не съм храбра — простена Бити към него.
— О, да, храбра си — каза той, отмятайки косата ѝ назад. — Толкова си храбра и аз толкова се гордея с теб и те обичам страшно много.
Двамата поговориха мъничко, а после се възцари тишина.
Сякаш усетил, че моментът е настъпил, Хавърс се обади леко:
— Само още една, последната. И след това — край.
Веждите на Рейдж се сбърчиха и Мери знаеше, без да е нужно да пита, че вампирските му зъби се бяха издължили, закрилникът в него искаше да изтръгне гръкляна на лекаря. Само че това беше инстинкт, не логика.
Мери го помилва по ръката.
— Шшш, всичко е наред. Само още една и край.
— Още една… — Рейдж потърка лицето си. — Можем да го направим.