Кимна на Хавърс, който беше придобил притеснен вид. И ето че медицинските служители отново се приближиха.
Тазът на Бити отново беше завързан за кушетката, обездвижиха по същия начин и единия ѝ крак. Това, което Хавърс трябваше да направи, бе да хване бедрото на другия и да натисне, докато нещо не изпука. След това трябваше да дръпне в областта на коляното, докато не видеше през кожата, че костта е правилно наместена — нещо, което беше относително лесно, като се имаше предвид колко болезнено слабичко бе момиченцето и колко малко мускули имаше. Щяха да направят рентгенова снимка, за да се уверят, че всичко е както трябва, след което щяха да я гипсират, та костите да могат да зараснат и да се възстановят правилно.
Счупването и наместването бяха толкова примитивни, толкова брутални, че изглеждаха немислими за съвременните стандарти за грижа насред високотехнологичното оборудване наоколо. Ала тялото си имаше неопровержимо механична страна и именно това правеха сега. И отново Мери трябваше да отдаде заслуженото на брата на Мариса. Беше го правил неведнъж с пациентите си и сега бе бърз, решителен и безпогрешен с всеки от крайниците на Бити.
За да му даде достатъчно пространство, Рейдж мина от другата страна. Заради огромните му размери сякаш Великата китайска стена изведнъж се бе издигнала до Бити. Докато улавяше ръката на момиченцето, изглеждаше едновременно съкрушен и силен.
— Можем да го направим — увери той и Бити, и Мери. — Ще се справим заедно, а после ще си отидем у дома и ще ядем сладолед, докато гледаме филми. Нали така? Преди да се усетим, ще сме далече от тук, ще бъдем свободни и ще оставим всичко това зад гърба ни.
Мери кимна, кимна и Бити.
— Давай — заповяда Рейдж.
Хавърс повдигна мъничко болничната нощничка, оголвайки две възлести коленца, които изглеждаха твърде големи в сравнение с прасците и бедрата.
Господи, до края на живота си Мери щеше да си спомня гледката на тези ръце, облечени в сини ръкавици, стиснали бедрото на Бити, впиващи се в крехката ѝ плът, и…
Бити запищя от болка.
И само късче от секундата по-късно в стаята за прегледи лумна ослепителна светлина, ярка като експлозия.
В първия миг Мери си помисли, че лампите над тях се бяха взривили, а после мозъкът ѝ направи ужасяващата връзка.
Откъсвайки очи от Хавърс, тя погледна с ужас към Рейдж.
— Не, не сега!
Само че беше твърде късно.
Звярът се беше пробудил.
9
Достатъчно, реши Елиз, докато слизаше на първия етаж.
След като сякаш в продължение на часове беше прехвърляла всичко през ума си в стаята на братовчедка си, осъзна, че просто отлага неизбежното.
Ако баща ѝ отказваше да проведе възпитан разговор с нея?
Значи, щеше да стане невъзпитана. Защото това, което бе недопустимо за нея, това, което отказваше да търпи и миг повече, бе този семеен еквивалент на медийно затъмнение.
Освен това какво можеше да направи баща ѝ? Да се превърне в огромен ръмжащ звяр или нещо такова?
Не се изненада, когато откри вратата на кабинета му затворена и докато прекосяваше фоайето, ѝ беше трудно да потисне едно не-бих-могла. Никога досега не бе прекъсвала баща си, докато той работеше над семейните инвестиции, ала после в ума ѝ изплува образът на красивата ѝ майка и тя го използва като таран. Докато възпитанието ѝ се мъчеше да я възпре, Елиз си представи своята мамен и онова, което тя би сторила в тази ситуация.
Не почука. Не искаше да му даде възможност да откаже да я приеме.
Просто натисна бравата и прекрачи прага…
Споменът за майка ѝ в миг бе изличен от главата ѝ от гледката, разкрила се пред нея: баща ѝ седеше на стола си, облечен неофициално с тъмен костюм и връзка. Защото официално би било с бяла връзка и фрак.
Но не това беше шокиращото.
Срещу него се беше разположил друг мъж, мъж с огромни рамене и дълги крака с масивни бедра, които караха не само стола, но и целия кабинет да изглеждат малки. Косата му беше тъмна, подстригана над тила, полото и коженият му панталон бяха черни. Също като кобура и пистолета, които видя да се подават под мишницата му.
Мъжът се обърна бавно, за да я погледне. Ала Елиз нямаше нужда да вижда лицето му.
Беше той. Мъжът от цигарения бар. В тялото на Елиз изригна горещина, а в ума ѝ изригна ярост. Откъде баща ѝ беше научил, че се е запознала с него? Нима докато се бяха карали на улицата, наблизо бе имало друг вампир? Но хайде де, та те дори не се бяха карали наистина. А и Пейтън ги беше прекъснал…
Пейтън. Кучият му син.
— Татко, аз…
— А това е дъщеря ми — прекъсна я баща ѝ. — Моля те, извини я за прекъсването. Елиз, това е Аксуел.