Мъжът, за когото Елиз бе мислила непрекъснато, се изправи на крака, извисявайки се над нея.
— Приятно ми е да се запознаем.
Елиз замести поглед между двамата, докато Аксуел се покланяше ниско. Като необвързана жена от глимерата, въпреки че не бяха сами, би било недопустимо дори да ѝ протегне десница, за да се ръкуват, още по-малко пък тя да го докосне по какъвто и да било начин. И той го знаеше.
И толкова по-добре. Колкото и да беше объркана, едно ѝ беше кристално ясно — ефектът, който този мъж имаше върху нея, бе станал само още по-силен.
Часовете, прекарани в мисли за него, бяха дестилирали първоначалното привличане в компулсия.
Ала какво, по дяволите, правеше тук? Ако баща ѝ беше сърдит, задето се беше запознала с този мъж предишната нощ, едва ли би ѝ го представил като Аксуел, сякаш бяха непознати.
Е, те бяха непознати.
Елиз погледна над бюрото към баща си. Той се бе отпуснал тежко в стола, сякаш е прекалено уморен, за да се придържа към стандартите си за подобаващата стойка.
— Елиз — той махна към празното място до Аксуел, — седни, ако обичаш.
Тя се подчини незабавно, отпускайки се в стола. С периферното си зрение забеляза, че Аксуел не я гледа. Очите му бяха приковани напред, в баща ѝ.
О, да, определено изглеждаше… е, добре де, „съблазнителен“ може и да звучеше, сякаш е парче торта, което нямаш търпение да излапаш, ала истината бе, че именно тази дума изникваше в ума ѝ при вида му. Черното поло толкова му отиваше. Къде се бяха дянали пиърсингите му? Беше ги свалил.
Какво ли би било усещането от допира на косата му? Мека и гъста…
— … ето защо го повиках тук.
Елиз се отърси и избъбри:
— Какво?
— След разговора ми с Абалон, Първия съветник, стигнах до това навярно очевидно, макар и неудобно заключение.
Страхотно. Беше пропуснала всичко. Ала по всяка вероятност, каквото и да беше казал, едва ли беше в нейна полза.
— Е, аз не мисля, че е нужно да бъда поставена под изолация. — Елиз скръсти ръце на гърдите си. — Според мен това е назадничаво решение…
— Поради което вярвам, че това, което е нужно, за да продължиш обучението си, е телохранител.
Елиз се сепна, а баща ѝ кимна към Аксуел.
— Тук е, за да се кандидатира за длъжността. Той е ученик в програмата на Братството на черния кинжал и идва горещо препоръчан лично от краля. След час очаквам още един кандидат. Ново, мисля, че така се казваше. Той също идва с най-горещи похвали.
Телохранител? Нима този мъж щеше да охранява… тялото ѝ?
Елиз рязко обърна глава към Аксуел, докато постепенно си даваше сметка какво означава това, но после побърза да насочи вниманието си обратно към баща си.
— Я, чакай! Значи, ако той ме придружава, ще ми позволиш да ходя на лекции в университета и да си върша работата като асистент? Ще ми позволиш да завърша образованието си?
Баща ѝ се прокашля.
— Точно така.
— Ти… аз… ние… — Тя попелтечи още малко. — Татко, какво те накара да промениш мнението си?
Феликс затвори очи и си пое дълбоко въздух.
— Първият съветник е достоен мъж, когото уважавам дълбоко. Накара ме да осъзная, че щом той е в състояние да позволи на дъщеря си да постъпи в тренировъчната програма, несъмнено аз също мога да ти позволя да…
Елиз скочи от стола си и заобиколи бюрото. В семейството ѝ физическите прояви на привързаност обикновено отстъпваха място на по-официални жестове, като поклони, реверанси и някоя и друга въздушна целувка от време на време. Ала ѝ беше невъзможно да не даде израз на онова, което изпитваше.
Обви ръце около баща си и той застина, още по-скован от обикновено, макар че след миг се пресегна и я потупа неловко по ръката.
— Всичко е наред — каза дрезгаво. — Да. Всичко е наред. Наистина.
Не я отблъскваше. Тъкмо обратното, на Елиз ѝ се струваше, че е не по-малко разчувстван от нея. Просто и двамата не идваха от семейство, в което знаеха как да се справят с близостта. И за двамата това бе като да се прегърнат с всичка сила, докато тя ридае и се извинява, че го е лъгала и е предала доверието му, а той се зарича да бъде бащата, от когото тя се нуждае и когото заслужава, а не потисникът, срещу когото бе започнала да негодува.
Елиз се изправи, опъна кашмирения си пуловер и хвърли поглед към Аксуел.
Жълтите му очи бяха впити в нея изпод полуспуснати клепачи, изражението му бе далечно. От гледна точка на баща ѝ той несъмнено имаше професионално излъчване. Ала Елиз знаеше по-добре. В погледа му имаше огън, огън, който би могъл да я изпепели.