С тази мисъл тя се огледа наоколо и потръпна. Щяха да са нужни доста пари, за да оправят това опустошение, помисли си, докато плъзваше поглед по съсипания под, изпотрошения таван, останките от стъклените шкафове. Ала после отново погледна към своя хелрен и малкото си момиченце. Звярът беше голяма част от шантавото ѝ семейство и заслужаваше да бъде уважен за…
Вратата се открехна леко и Ласитър, все така с хокейното си облекло, пристъпи в стаята, подавайки нещо. В първия миг Мери не можа да различи какво е…
Я чакай, това да не беше сникърс?
— Какво правиш? — изсъска тя, приближавайки се предпазливо.
Звярът начаса погледна с ръмжене към ангела. Ала Ласитър дори не мигна. Много ясно.
— Вземи — каза той. — Хапни сникърс. Не си ти, когато си гладен.
За миг се възцари мълчание. А после Мери не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Сериозно? Сериозно?
И интересно, когато Ласитър я погледна, изражението на лицето му зад хокейната маска беше палячовско, но не и очите му. Искрящите му очи без зеници бяха убийствено сериозни, предлагайки ѝ спасителен пояс в болезнената действителност, че тя обичаше дете, понесло ужасяващ физически тормоз, и това бе нещо, с което щеше да ѝ се наложи да се справя до края на дните си.
— Благодаря ти — прошепна тя на ангела, когато звярът наведе глава и подуши кафявата опаковка.
— Давай — подкани го Ласитър. — Хапни си.
И виж ти, с прецизност, която беше наистина впечатляваща, с оглед на това, че зъбите му бяха с размерите на ками, другото Аз на Рейдж взе десертчето между предните си зъби и го лапна.
Частица от секундата по-късно, пуф!, Рейдж се озова разтреперан и гол на пода.
— Ама колко ме бива само, а! — заяви Ласитър тържествуващо.
Рейдж се завърна от Царството на звяра сляп, зъзнещ от студ и в абсолютна паника. Подът, върху който се мяташе, беше хлъзгав и той с ужас си помисли, че това е кръв. Но не, не долови мирис на смърт. Онова, което надуши, бяха изгорели кабели, хоросан и стипца. Смътно си даде сметка, че не му се повдига, което беше добър признак, че не е изял никого.
Почакай, защо усещаше вкус на фъстъци и шоколад? И нещо найлоново?
— Мери…! — извика в мрака. — Бити…
— Всички са добре. — Гласът на Мери прозвуча близо до него и съвършено спокойно. — Всичко е наред.
Ръката ѝ го помилва по челото и косата.
— Бити? — промълви той.
— Тук съм, татко. Звярът просто искаше да се увери, че съм добре…
Рейдж изпусна дъха си и осъзна, че лежи сред куп отломки.
Господи, как, по дяволите, звярът се беше побрал в стаята за прегледи? Все пак той не бе в състояние да си променя размера.
Говор. Стъпки. Нещо леко, метнато върху долната половина на тялото му. Силно стъргане, сякаш местеха настрани голяма част от стената или тавана, или висок шкаф. Междувременно единственото, което той бе в състояние да направи, бе да си лежи там като талпа, давейки се в море от болка и раздразнение.
Ама че гадост.
Гласът на Вишъс се разнесе съвсем наблизо.
— Братко, ще те сложим на носилка. След това ще те изкараме от тук. Фриц идва с мерцедеса, защото няма да е лесно да те качим в понтиака.
Майната му, помисли си Рейдж. Толкова беше уморен от тази гадост.
Бити се нуждаеше от него, а какво ѝ беше дал той? Шибан хаос. Какво, по дяволите, го беше накарало да си помисли, че би могъл да бъде баща? Та той не можеше…
— Искам да отида с него — заяви Бити.
— Трябва да наместим костите ти, миличка — обади се доктор Джейн.
— Ще изчакам! — излая Рейдж. — Искам да изчакам!
Гласът на Бити стана рязък.
— Сложете ми гипса и да си вървим. Но искаме да бъдем заедно.
Рейдж затвори очи, въпреки че това не промени колко бе сляп. Последното, за което момиченцето трябваше да се тревожи, бе той.
— Както кажеш, Бит — увери я Вишъс. — Именно затова поисках Фриц да дойде.
— Трябва да се погрижа за баща си.
— Разбира се. — Вишъс говореше толкова меко, колкото изобщо му беше възможно. — И си напълно права, хлапе. Той ще се справи по-добре, ако си до него.
Не, помисли си Рейдж. Той бе този, който би трябвало да подкрепя Бити.
Истински шибан кошмар.
Но поне след това нещата се задвижиха доста бързо. Хавърс проправи път и докара портативен рентген, който потвърди, че бедрената кост бе там, където трябваше да бъде. След това се разнесе миризма на брашно и вода, докато обездвижваха ръцете и краката на Бити с някакво фибростъкло. Рейдж отказа да се отдели от нея, оставайки върху коравия мокър под, докато всичко не приключи.