Подсили малката си реч с още едно блъсване в стената. А после пусна другия мъж и се отдръпна, обикаляйки из малката дневна с разхвърляните ѝ мебели, избелелите завеси и изтърканите килими. В проточилото се мълчание ненавиждаше факта, че се срамува от къщата на баща си.
Това бе още едно предателство спрямо него. И нещо повече, Пейтън и неговите платинени двойни стандарти едва ли бяха нещо, до което си струваше да се домогваш.
— Аз ще ти платя — заяви Пейтън мрачно. — Колкото ти предлагат, аз ще го удвоя. Ще го утроя.
Акс се завъртя и се взря в него.
Пейтън вдигна отбранително длани.
— Ще ти платя за една година напред. Още сега.
Акс отвори уста. Затвори я.
В крайна сметка просто взе коженото си яке и се отправи към вратата.
— Къде отиваш? — поиска да узнае Пейтън.
— Затвори след себе си. Или недей. Не ми пука. Но ако не тръгна сега, ще трябва да обяснявам на Елиз защо съм те убил, а бих предпочел да говорим за програмата ѝ в университета.
Сърцето на Елиз се блъскаше в гърдите ѝ, докато крачеше напред-назад по сиво-белите мраморни квадрати на пода във фоайето. Баща ѝ беше излязъл, за да се види с чичо ѝ в града. Икономът и прислугата си вършеха тихичко работата в задната част на къщата, което, като се имаше предвид, че семейното имение се простираше на повече от две хиляди и петстотин квадратни метра, означаваше, че не се виждаха никакви. А леля ѝ си беше в леглото на горния етаж.
Елиз погледна към големия часовник върху старинния скрин до главния вход, а после погледна ръчния си часовник. След това се обърна към старинното огледало до себе си и се взря във вълнообразното си отражение. Разкривяването ѝ се струваше подобаващо. Не беше сигурна какво прави, какво ще каже.
Попипа яката на кашмирения си пуловер, приглади широкия панталон на „Дона Каран“ над бедрата си. Обувките ѝ не бяха нещо особено, най-обикновени пантофки на „Тори Бърч“.
Щеше ѝ се да беше по дънки, но баща ѝ не ги одобряваше. Сякаш къщата им беше кънтри клуб с дрескод…
Някакво тракане я накара да се намръщи. Телефонът ѝ, сложен на режим вибрация, звънеше в джоба ѝ и тя побърза да го извади. Беше Трой…
Силен тътен отекна в просторното помещение — чукалото отвън, използвано от силна ръка.
Докато прибираше телефона в джоба си, без да отговори, Елиз си помисли, че изборът ѝ е показателен.
Сърцето ѝ прескочи един удар, а после и тя подскочи, когато икономът се появи откъм библиотеката.
— О, аз ще отворя — каза му, както се надяваше, с непринудена усмивка. — Не се притеснявай.
Догенът спря, сякаш конфликтът между чувството му за дълг и директната ѝ заповед караше мозъка му да даде на късо.
— Всичко е наред — настоя Елиз. — Върни се към по-важните си задължения.
Икономът се поколеба още малко, спирайки за миг очи върху голямата месингова брава, сякаш трябваше поне да си представи как изпълнява задължението си, преди да може да си тръгне. След това се поклони и се отдалечи, за да се върне към каквото и лъскане, бърсане на прах или инспектиране да беше правил преди това.
Елиз си пое дълбоко дъх и отвори тежката врата. Събра сили, за да погледне нагоре, и…
— Господи!
Аксуел все още беше с дрехите, които беше носил на интервюто, поло и спортно-елегантен черен панталон, които му стояха все така страхотно. Косата му бе все така черна, гъста и късо подстригана. Лицето му — все така сурово красиво и въздействащо.
Само че му течеше кръв.
Под лявото му око или пък някъде встрани кожата му беше разкъсана и течеше кръв. Започваше да му излиза и синина — скулата под раната се подуваше и почервеняваше.
— Ти ми каза да дойда — намръщи се той.
— Окото ти. — Тя посочи. — Ранен си.
Той вдигна ръка и докосна лицето си, ала вместо разтревожен, изглеждаше просто подразнен.