Аксуел се изправи рязко на крака.
— Добре, прати ми съобщение кога ще ти трябвам утре. Свободен съм до един през нощта, но след това имам тренировка. — Кимна по начин, сякаш се бяха ръкували, и се отправи към вратата. — Не е нужно да ме изпращаш…
— Почакай, значи, графикът ми…
— Просто ми прати съобщение.
Човече, дотук беше с приказките.
— Можем да го направим — заяви тя на силния му гръб. — Всичко ще бъде наред.
— Сега така казваш. — Той отвори широко вратата. — Да се надяваме, че накрая, колкото и дълго да продължи това, все още ще мислиш същото.
— Почакай, трябва ми телефонът ти.
Издиктува ѝ номера си през рамо и прекрачи прага, без да го е грижа дали тя беше успяла да го запише, или не.
Ала всъщност го беше грижа.
Под коравата си фасада изобщо не беше толкова равнодушен, колкото искаше да я накара да повярва. Ако беше така, не би седнал, за да поговори с нея.
Елиз отиде до редицата прозорци, гледащи към предната част на имението, дръпна дантелената завеса и зачака. Миг по-късно Аксуел излезе през главния вход и пое по алеята.
— Погледни към мен — прошепна. — Хайде де, знаеш, че искаш да го направиш.
На заден план в ума си прекрасно си даваше сметка, че при всичките ѝ високоморални речи за професионализъм и самоконтрол част от нея наистина искаше той да се развихри на моравата като Джон Кюсак в онзи филм.
Което беше истинска лудост. И не в клиничния смисъл на думата.
А в смисъла на път, по който не биваше да поема, като се имаха предвид обстоятелствата.
Добрата новина? Докато се отдалечаваше от къщата, Акс очевидно нямаше да…
Закова се на място на няколко метра след третия фенер край пътеката и остана там сякаш цяла вечност. Преди Елиз да се откаже или пък да излезе навън и да провери дали онова сътресение, за което го беше питала, най-сетне не бе решило да се прояви, той се завъртя и погледна назад.
Брадичката му се вдигна, сякаш очите му се насочваха към втория етаж.
Елиз изписка и се дръпна назад, оставяйки завесата да падне на мястото си.
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, заля я горещина, която я накара да свали кашмирения си пуловер, сякаш беше средновековна власеница.
Докато се извръщаше, погледът ѝ се спря на вдлъбнатината, която тялото му бе оставило върху покривката на леглото ѝ. Изведнъж ѝ се прииска да прокара ръка по нея.
— Какво правя, по дяволите? — попита в тишината на спалнята си.
13
Интересното на това да си направиш филмов маратон, когато не си в състояние да видиш нищо, бе колко много си в състояние да си представиш.
Разбира се, Рейдж на практика знаеше „Умирай трудно“ наизуст — от мига, в който Джон Маклейн получава съвета да си свали обувките в самолета, чак докато жена му не фрасна онзи противен журналист по мутрата.
— Как си, Бит? — попита той.
Още преди часове, той, Бити и Мери се бяха настанили в същинските кожени дворци за задници в киносалона на имението по две причини; първо, за Бити беше много по-удобно да седи с протегнати крака; и второ, безкрайният парад от кинематографско отвличане на вниманието, който той им бе подготвил от репертоара си със страхотни филми, бе точно това, от което се нуждаеха, за да си оправят вкуса в устата както емоционално, така и умствено. Разбира се, първо бяха изгледали „Дедпул“.
Трябва да си в крак с времето, нали така?
После бе ред на „Дяволът носи «Прада»“, от уважение към Мери, която, въпреки че предпочиташе филми, достойни за „Златната палма“, страшно харесваше Мерил Стрийп като Миранда Прийстли. След това се бяха върнали към сритването на задници с „Пазители на Галактиката“ (Бит много харесваше Зоуи Салдана в него) и най-сетне, „Агент и 1/2“.
Скалата вероятно бе един от малцината човеци, които би искал до себе си в битка.
Рейдж просто трябваше да приключи с някоя класика. Пък и бяха минали поне три седмици, откакто беше гледал как Ханс Грубер пада от „Накатоми Плаза“, а и беше Коледа.
#сезонноподходящо
— Бит? Добре ли си? — Когато отново не получи отговор, Рейдж обърна глава в другата посока. — Спи ли?
Когато не получи отговор и от Мери, се усмихна и опипа наоколо. Първо откри ръката на своята шелан и когато я улови, тя изсумтя и се сгуши, обърната към него, мятайки крак върху неговия, а въздишката, с която отново потъна в дълбок сън, бе на пълно задоволство. След това Рейдж откри ръчичката на Бити и също като Мери, момиченцето се обърна към него и отпусна глава върху бицепса му, а косата ѝ се разпиля и го погъделичка.
Рейдж се усмихна и продължи да не гледа филма.