Въпреки че не виждаше нищо, се чувстваше силен като бик, огромен като планина, смъртоносен като кобра.
Не беше сексистко да искаш да защитиш своите жени. Беше правилно и не защото те не можеха да бъдат умни и да се защитават сами. Жените просто бяха по-важни от мъжете и винаги щеше да бъде така и до мозъка на костите си Рейдж се гордееше с това, че може да служи на своята шелан и да бъде баща на една от тях.
Господи, чувстваше се толкова цял със своята шелан и дъщеря си от двете си страни, даващи му всичката му сила и цел, стабилизирайки го, дори когато не осъзнаваше, че се чувства нестабилен.
Интересно, усещането бе малко като да се влюбиш: откровение, което прави всичко по-красиво, по-скъпоценно.
Като по даден знак, сякаш съдбата бе решила да му даде специален момент, зрението му бавно се завърна — трептенето на екрана, очертанията на креслата и тъмният киносалон, красивите му момичета, всичко бавно дойде на фокус.
И само като си помислеше, че без Мери нямаше да познае нищо от това.
Ала, прескъпа Скрайб Върджин, така болеше да види шините — напомняне за страданието на Бити и неговото впечатляващо избухване, което го върна към едно място, където не искаше да бъде. И все пак се усмихна. Бити беше настояла шините на краката ѝ да бъдат сини, а тази на ръката — сребърна, цветовете на рода му. И всички в къщата се бяха подписали върху тях с черен маркер, имената и пожеланията се сливаха, написаното от краля се смесваше с написаното от един от догените, брат делеше място с надрасканото от Нала, дори Бу и Джордж бяха оставили по една следа от лапа с помощта на мастилен тампон.
Бити вече е добре, каза си Рейдж. На сигурно място тук с него и Мери, и останалите от къщата. Всичко щеше да бъде…
Тъкмо когато Аргайл се качваше в лимузината от осемдесетте, Рейдж видя, че той и семейството му не са сами.
Ласитър се беше облегнал на тапицираната с плат стена вляво, а светлината от екрана танцуваше по лицето му като пламъка на огън.
Русо-черната му коса падаше около раменете му, простичкият впит потник и анцугът бяха нещо, което би облякъл един нормален мъж, което означаваше, че на закачалките на падналия ангел изобщо не би трябвало да има място за тях.
Дори от това разстояние и въпреки сумрака и все още размътеното зрение на Рейдж се виждаше, че изражението му е мрачно. Дори не гледаше към екрана.
И това накара Рейдж да си пожелае немислимото.
— Кажи ми, че си тук, за да споделиш някоя шега от „Крайбрежие“ — подхвърли дрезгаво. — Или пък ми носиш спален чувал с малката русалка.
Ласитър не отговори сякаш в продължение на цяла година, макар в действителност едва ли бе повече от миг-два. Който и да беше казал, че времето е относителна величина, определено знаеше за какво говори.
— Искам да не забравяш онова, което ще ти кажа — рече ангелът с тон, който накара гласа на Уолтър Кронкайт да звучи като фалцет, сякаш топките му бяха стиснати в менгеме. — Не губи вяра. Всичко ще се нареди.
Очите на Рейдж се върнаха към шините.
— Хавърс ни каза, че наместените кости ще зараснат за около шест седмици. А след това… е, преобразяването е плашещо за всички, но тялото ѝ би трябвало да понесе рязкото израстване. Дори ако след това има нужда от физиотерапия или операция, тогава тя вече ще има други опции за упойка и обезболяващи, и…
Когато отново погледна към стената, ангелът беше изчезнал.
Рейдж се намръщи и се обърна на другата страна.
Ласитър не отиваше към изхода на киносалона; изглеждаше, сякаш изобщо не беше идвал.
— Рейдж? Добре ли си?
Съненият глас на Мери го накара да се обърне към екрана. Отвори уста и… Отново я затвори. Тръсна глава. Опита отново.
— О, да. Добре съм. Хей… ъ, видя ли Ласитър току-що?
— Не. Тук няма никой, освен нас.
Рейдж примига и обходи тъмното помещение с поглед. Виждаше ли изобщо нещо? Или си беше въобразил всичко… Да не би все още да беше сляп и да сънуваше?
— А… добре. Да. Ясно.
— Искаш ли да ти донеса нещо за хапване? — Неговата Мери Мадона се надигна, подпирайки се на гърдите му, за да приглади косата му назад. — Не изглеждаш добре. Да повикам ли доктор Джейн?
Единственото, на което Рейдж бе способен в този миг, бе да се взира в красивото ѝ лице. В историята на света може и да бе имало жени, които другите бяха смятали за невероятни красавици, чиято костна структура и извивка на устните, чиито очи и вежди бяха въплъщение на разтърсваща привлекателност.
Ала в очите на Рейдж Нефертити изобщо не можеше да се мери с неговата шелан. За него Мери бе златният стандарт, който правеше всички други да приличат на прост метал.