— Елиз…
Вдигна очи към нея и хвана ръцете ѝ над лактите, карайки я да го целуне. Ала колкото повече се опитваше да я принуди да се наведе и да го остави да вземе устните ѝ, толкова повече тя му се изплъзваше, тялото ѝ се превръщаше в етер, изпаряваше се пред очите му…
Алармата на телефона отекна до главата му като изстрел, пронизително електронно пиукане, което го накара да скочи запъхтян от леглото.
Огънят отдавна беше угаснал, не беше останала дори жарава и в дневната бе студено като в хладилник. Беше заспал с дрехите, които носеше, когато си тръгна от къщата на Елиз. Единствено коженото яке, с което се беше наметнал, задържаше топлината на тялото му.
Ставите му сякаш бяха от дърво.
Също като пениса му.
Намести го, защото или трябваше да пъхне ръце в панталона си, или да ходи като Квазимодо, и отиде в банята на втория етаж. Пусна топлата вода, след което излезе, затваряйки вратата, така че топлината да се задържи вътре, и отиде да си вземе чисти дрехи, не забравяйки нищо, от чорапите до тежките обувки. Залови се да се съблече едва когато се затвори сред топлата влага.
Първото, което научаваш, живеейки в северната част на щата Ню Йорк без отопление през зимата, е да се погрижиш да си вземеш всичко, от което се нуждаеш, преди да се намокриш. Да се върнеш в стаята си за нещо забравено, докато от теб капе вода, бе като да се сгушиш за удобство до електрическа ограда.
Душкабината беше с размерите на солница, тесните ѝ пластмасови стени (горе-долу толкова стабилни, колкото и кукленска къща) бяха неприятно студени, ако не внимаваш къде заставаш. Водата обаче беше същинско блаженство и той вдигна лице към сгряващата струя, оставяйки я да облее раменете и гърдите, гърба и задника му.
Не му отне дълго да открие сапуна.
И това накъде се насочи с него изобщо не помогна.
Само че ерекцията му го убиваше и положението още повече се влошаваше, докато галещото усещане от струята се усилваше и променяше в главата му прецаканото му сиво вещество — превръщащо я в ръцете на Елиз, устните, езика ѝ.
Беше плътен и тежък в собствената си длан, корав и неподатлив, когато се стисна, и при първото движение лицето на Елиз изникна в съзнанието му ясно като ден. Да, казваше си, че би трябвало да се чувства виновен за това, и действително беше така. Имаше нещо гадно да си прави чекия, докато си я представя, след като предишната нощ бяха решили да сложат черта на това.
Нуждата му да свърши обаче бе толкова голяма, че не търпеше отказ.
Навеждайки се на една страна, Акс подхвана мощен ритъм с ръка. А вампирските му зъби одраскаха собствената му плът, докато движението ставаше все по-бързо и по-бързо. Горещина лумна в тялото му заедно с още образи на Елиз в цигарения бар и дори в кабинета на баща ѝ.
Което беше толкова нередно.
Ала то бе като да се опиташ да спреш набрал скорост влак само с жестове.
Удоволствието режеше като бръснач, почти нетърпимо и едновременно с това невъзможно да бъде спряно, а освобождаването, когато го разтърси, изви гръбнака му толкова силно, че си удари главата в стената на душкабината.
Изрече името ѝ. На глас. И не можа да спре дори след това.
Преди да успее да се съвземе, приливът отново се надигна, ръката му отново подхвана движението си, докато не стисна зъби, вратът му не се скова и цялото му тяло се вдърви…
Какво ли прави Аксуел?, помисли си Елиз, докато излизаше изпод душа и се увиваше в хавлия.
Искрящо бялата постелка за баня бе приятно сгрята от подовото отопление и Елиз се подсуши, без да бърза, увивайки косата си в кърпа и нахлузвайки хавлиен халат. Давайки си сметка за вълнението, клокочещо под кожата ѝ, тя си обу клин и кашмирен пуловер, син като океана, след което беше ред не само на сешоара, но и на машата.
Дори си сложи мъничко очна линия и спирала.
Около половин час по-късно, с палто и раница, тя излезе от стаята си с енергична стъпка и пое по коридора.
Когато стигна до затворената врата на братовчедка си, се поколеба. И се зачуди дали един телохранител би помогнал на Алишън. Дали ако бе охранявана от войник, сега щеше да е жива?
Отговорът на този въпрос би бил по-лесен, ако знаеше какво я е убило.
Нямаше обаче време да се чуди за това. Забърза към първия етаж и само дето не мина на пръсти покрай отворения кабинет на баща си, в случай че му хрумнеше да се откаже от решението си. После обаче си спомни. Беше сряда и той играеше бридж.
Толкова по-добре.
Отвън нощта бе нетипично топла. От онези, които я караха да мисли, че човеците с онези техни теории за глобално затопляне може и да бяха прави.