Акс беше точно там, където ѝ беше писал, че ще бъде — досами обръча светлина, хвърлян от втория фенер по пътеката.
Тя се приближи.
— Здравей — каза тихо. — Радвам се, че дойде за мен.
Той се изкашля няколко пъти и пристъпи от крак на крак.
— Аха. Нали обещах.
— Да го направим. Право в библиотеката. Пратих адреса ѝ на телефона ти.
— Знам къде отиваме.
Отне ѝ малко повече от обикновено да се дематериализира, защото той очевидно току-що си беше взел душ и косата му все още беше мокра, а сапунът, който бе използвал, изпълваше нощта с ароматно, съблазнително ухание.
Господи, миришеше невероятно!
Изругавайки наум, тя си заповяда да се съсредоточи и се дематериализира, приемайки физическите си очертания на километри от къщата си, в сенките край главния вход на библиотеката. Акс пътува заедно с нея, масивното му тяло се материализира до нейното частица от секундата по-късно.
— Входът е ей там — каза тя ненужно.
— Ще се държа настрани, но достатъчно близо.
— Окей… Почакай, защо си тук? — Елиз махна с ръка наоколо. — Искам да кажа, какво да обясня на професора си?
— Защо трябва да обясняваш на стареца каквото и да било? На никого не му влиза в работата.
— Сякаш ще останеш незабелязан. — Тя се засмя лекичко. — Ти си горе-долу толкова невидим, колкото камион.
— Това не означава, че трябва да обясняваш каквото и да било.
Елиз вдигна поглед към невъзмутимото му лице — не можеше да не изпита респект към това колко малко го вълнуваше какво си мислят другите. Беше приятно различно от тесногръдото мислене на глимерата, с което беше свикнала.
— Знаеш ли, израствайки в семейство като моето, всичко трябваше да бъде благоприлично и всичко, което не беше…
Той мина покрай нея, прекъсвайки я.
— Хайде, да го направим.
Елиз го настигна намръщено.
— Не е нужно да бъдеш груб.
— Не е нужно да ти бъда и приятел. Имам работа, която да свърша, и тя е да те опазя жива. Не съм тук, за да си общуваме.
Е, дотук с желанието ѝ да започнат добре, помисли си Елиз, докато буташе едното крило на стъклената врата и пристъпваше във фоайето на библиотеката.
Въпреки че от години идваше тук, сега се огледа с нови очи, забелязвайки, че мястото има цвета на овесена каша, всичко — твърдият късокосмест килим, белезникавата регистратура, анемичните завеси до каталозите — приличаше на нещо, което можеш да видиш в купа за закуска.
— Обикновено се срещаме тук.
Тя поведе своя телохранител покрай редицата компютри от лявата страна, а след това покрай етажерките с книги, докато не стигнаха до третото открито пространство с маси и столове.
Трой беше на същото място, където го беше оставила с онези две студентки предишната нощ. Седеше с гръб към нея, разпилял курсови работи навсякъде, шалът и якето му бяха метнати на стола до него.
Елиз вирна брадичка и се отправи натам, усмихвайки се широко, когато стигна до масата.
Трой вдигна глава и се сепна.
— Ъ… здрасти.
За първи път бутна стола си назад, сякаш се канеше да стане и да я поздрави, но тя му даде знак да си остане на мястото.
— Е, радвам се да докладвам, че отново съм в играта — оповести, докато оставяше нещата си срещу него и сядаше. — Все пак няма да се отървеш от мен.
— Аз не… — Трой тръсна глава, сякаш за да я проясни. — Не искам да се отърва от теб.
Елиз се изчерви, докато той продължи да я гледа.
— Да, баща ми в крайна сметка размисли. Е, с какво искаш да ти помогна тази вечер?
— Аз… ъм…
Елиз зарови пресилено из раницата си за червена химикалка и бележник.
— Мисля, че почти бяхме приключили с проверката. В такъв случай навярно бихме могли да поговорим за заключителната ми глава? А после смятам, че съм готова за последно обсъждане на…
Когато Трой продължи да пелтечи, Елиз вдигна глава, за да види какво не е наред.
О!
Пребледнял, Трой се взираше с широко ококорени очи в Акс. Който се бе извисил над него, сякаш му вземаше мярка за погребален покров.
15
Какъв професор беше това, по дяволите, помисли си Акс, докато се извисяваше над човешкия боклук с неговите хипстърски дрехи, гъста коса и прелъстителни очи.
От професорите се очакваше да бъдат прастари анахронизми с рунтави вежди и сака от туид, от онези мъже, които дори да бяха на безлюден остров и съдбата на човечеството да беше в опасност, никоя жена не би погледнала, камо ли да поиска да се възпроизведе с него, без опрян в челото пистолет.
О, и на всичкото отгоре, освен че не беше стар и не носеше сако с кръпки на лактите, копелето зяпаше Елиз така, сякаш тя бе най-невероятно красивата жена на планетата.