Докато тя закопчаваше раницата си, Трой избъбри:
— Искаш ли утре да вечеряме заедно?
Елиз вдигна рязко глава. Примига. Опита се да осмисли поканата.
Което беше глупаво. Предишната вечер прекрасно си даваше сметка накъде вървят нещата. Интересно, запознанството с Акс беше променило толкова много. Твърде много.
Отказваше да погледне към него.
Не че беше нужно да го прави, за да зърне арогантното удоволствие върху лицето му: предполагаше, че тя ще откаже на Трой, и беше доволен от това.
Я по-полека, приятелче, помисли си с непривично озлобление.
— Ще ми бъде приятно, Трой. — Извика усмивка на устните си. — Би било чудесно. Но ще трябва да е след осем. Твърде късно ли е?
Начинът, по който Акс опули очи, я изпълни с топло задоволство. Не че се гордееше с това. Господи, какво правеше?
— Съвършено. — Трой се усмихна толкова широко, че очите му грейнаха. — Искаш ли да те взема от вас?
— Ъ… мисля, че ще е по-добре да се срещнем там. Къде искаш да отидем?
Докато те обсъждаха различните възможности (морска храна беше изключена за нея, той обичаше тайландска кухня, тя предпочиташе китайска, какво ще кажеш за онзи бразилски ресторант, „При Игнасио“, фантастично, разбрахме се), с периферното си зрение Елиз следеше Акс.
Не беше доволен.
— Ще се видим там. — Тя си облече палтото и метна раницата през рамо. — И още веднъж благодаря. Нямам търпение.
— Аз също.
Трой имаше трапчинка на едната буза. Кой да предположи, помисли си Елиз, докато се обръщаше и се отдалечаваше.
Акс мълчеше до нея, докато излизаха от сградата. Ала не беше нужно да казва нищо — тя вече знаеше за какво ще бъде следващата им караница.
Когато се озоваха на моравата, се обърна към него и сложи ръце на хълбоците си.
— Няма да дойдеш с нас.
Веждите му отново подскочиха.
— Къде? Оооооо, на срещата ти. Да, ще дойда.
— Не, няма.
— Чакай, нека да видя дали съм разбрал правилно. Искаш да бъда професионалист, освен когато не искаш?
— Искам малко лично пространство. И не отивам на лекции.
— Не мислиш ли, че баща ти би искал да си охранявана на среща с човек? Бих могъл да се обзаложа, че ще иска.
— Не е необходимо. — Добре, това прозвуча неубедително дори в собствените ѝ уши. — С мен всичко ще бъде наред.
Той замълча за миг.
— Окей. Както желаеш.
Аха, сякаш щеше да се съгласи с нея за нещо такова.
Докато Елиз чакаше да види с какво ще ѝ излезе сега, докато чакаше електрическите искри отново да полетят между тях, тялото ѝ пращеше от горещина, застанало нащрек, а очите ѝ бяха впити в пълните му устни, в очакване те отново да се раздвижат.
— Хайде — каза той. — Да те заведем у дома. Имам тренировка и трябва да се преоблека в бойни дрехи.
Я чакай… какво?
Акс махна с ръка.
— След вас, милейди.
Елиз примига. А после си каза, че е лудост да бъде разочарована, задето няма да продължат да се карат.
— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита той.
— Не, нямам — измърмори тя и като затвори очи, полетя към дома.
17
На следващата вечер Мери стори всичко по силите си да настани Бити възможно най-удобно в билярдната. Ала дори след като ѝ осигури купа прясно изпукани и поръсени с масло пуканки, пакет шоколадови бисквити, безалкохолна джинджифилова бира, бутилка вода, дистанционното на огромния телевизор над камината, броеве „Космополитни за момичета“, „Нешънъл Инкуайърър“ и „Пийпъл“, и… все още имаше чувството, че я изоставя самичка в пустошта насред снежна буря.
Което беше пълна лудост. Ала така е, когато си майка.
Приседнала на дивана до нея, тя помилва стъпалото на Бити, обуто в мек чорап.
— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?
Усмивката, която получи в отговор, бе непринудена и щастлива.
— О, да, и още как. Бела и Нала ще дойдат, след като изкъпят Нала. А Ласитър обеща да гледа „Спасени от звънеца“ заедно с мен.
— Добра душа е той, ангелът.
— Освен това обеща да ми боядиса косата.
— Какво?!…
— Шегувам се. — Бити се усмихна още по-широко. — Не можах да се сдържа.
Мери стисна предницата на копринената си блуза.
— Майчице, ще ми докараш сърдечен удар.
— Татко също се отби. Каза, че ще си тръгне по-рано от работа и ще ми приготви специално Последно хранене.
— Днес е в Къщата за аудиенции.
— Заради това, което се случи в клиниката ли не е на бойното поле?
— Нуждае се от още малко време, за да се възстанови.
— Добре. — Момиченцето притихна. — Тревожа се…
— За какво? — Мери се прехвърли на другото краче, масажирайки малките пръстчета в тяхната възглавничка от мек вълнен плат. — Кажи ми.