Толкова по-лесно от това да се справи с травмата от случилото се в клиниката на Хавърс.
Седеше зад бюрото си от известно време, отговаряйки на имейли, говорейки по телефона, настройвайки се да се залови с докладите, когато осъзна, че не беше спазила традицията си.
— … мисля, че е наистина добро решение — каза на жената от другата страна на линията. — Хубаво е да бъдеш близо до семейството си. Нуждаеш се от допълнителна помощ и подкрепа в този преходен период.
Жената, с която говореше, беше прекарала около осем месеца в къщата, жертва на тормоз от приятеля си, който беше заплашил да я убие, когато му беше заявила, че къса с него, след двайсет и две години заедно. За щастие, бе имала „Убежището“, където да отиде и да бъде на сигурно място, докато постепенно бе превъзмогвала десетилетията на тормоз.
Вече се справяше сама, а що се отнася до гаджето ѝ — нещата при него също вървяха по-добре. Макар че това не беше резултат от вглеждане в себе си и личностно израстване. А защото една нощ Бъч и Рейдж му бяха отишли на посещение тъкмо преди изгрев-слънце.
Мери не беше задала почти никакви въпроси. Всъщност само един: копелето диша ли още? Положителният отговор, който получи, бе всичко, което ѝ беше нужно, а от само себе си се разбираше, че мъжът повече нямаше да закача бившата си приятелка. Не и ако искаше да опази ръцете, краката, главата и тестисите си там, където им беше мястото.
— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза Мери и наистина го мислеше. — Добре, страхотно. Нямам търпение. Чао.
След това отвори фейсбук на компютъра си и влезе в затворената група само за вампири. Предишната нощ не я бе проверявала и жизнерадостното ѝ настроение означаваше, че като никога стомахът ѝ не беше свит от болка, докато преглеждаше съобщенията, които нямаха абсолютно нищо общо с Бити.
— Много добре — каза и понечи да…
Почти беше излязла от акаунта си, когато забеляза червената единичка върху иконката на месинджъра.
По някаква глупава причина се огледа наоколо. Сякаш онзи, за когото беше предназначено съобщението, щеше да се материализира зад бюрото ѝ или да влезе през отворената врата.
Никога досега не беше получавала съобщение във фейсбук. Не го използваше често. Всъщност единственото, което беше качила в него, бе запитването дали някой знае нещо за семейството на Бити и най-вече за чичото, за когото момиченцето беше говорило, след като майка му беше починала. Онзи, който уж всеки момент щял да дойде за нея, въпреки че майка ѝ никога не го беше споменала, нито беше посочила адрес на какъвто и да било роднина.
Онзи, за чието име Бити дори не беше сигурна. Рин, Рун или нещо такова.
Трябва да беше спам. Президентът на Нигерия, обръщащ се към нея с молба да му помогне с финансовия му проблем в замяна на три милиона щатски долара, внесени в личната ѝ сметка. Или пък оферта за виагра. Може би някой сайт за порно.
Заповяда си да се стегне, ала въпреки това трепереше, когато премести курсора върху червената единичка и щракна с мишката.
Когато видя от кого бе съобщението, дъхът заседна в гърлото ѝ, а светът се завъртя около нея.
Името на изпращача беше „Рун“.
18
Когато прие физическите си очертания на паркинга пред бразилския ресторант „При Игнасио“, на площад „Лукас“, Елиз оправи косата си и приглади полата, която носеше. Не беше особено ветровито, слава богу, така че с главата ѝ всичко си беше наред, а полата ѝ не беше решила да повтори номера на Мерилин Монро.
Което беше добре, защото Трой вече бе слязъл от колата си и тъкмо я заключваше.
— Здравей — обади се тя и излезе от сенките.
Усмивката му беше толкова мигновена, че Елиз усети как я жегва мъничко вина.
— Здрасти! Намери мястото, а?
— Трябваше да го потърся в интернет. Не излизам много.
Макар да беше принуден да се върне назад, Трой я пресрещна на средата на паркинга, за да я придружи до входа.
— Е, като се има предвид колко много работиш, изобщо не се учудвам. И леле, изглеждаш невероятно.
— Благодаря. — Господи. — Ти също.
Косата му беше пусната и леко извитите ѝ крайчета докосваха раменете на вълненото му палто. Носеше кремав рипсен панталон и туристически обувки. Около врата му имаше артистично увит червен шал.
Само че не беше Акс. И това би трябвало да е нещо хубаво. Задържа вратата отворена и направи галантен жест.
— След теб.
— Благодаря.
Въздухът вътре беше пропит с божествено ухание и стомахът ѝ изръмжа от одобрение и нетърпение. Почти не беше яла от предишната нощ. Твърде погълната бе от друго.