Не от мисли за Трой.
За съжаление.
При вида на Трой, салонната управителка, красива човешка жена с тъмни очи и коса, която сякаш бе излязла от реклама за шампоан, изобщо не се хаби да погледне към Елиз.
— Имате ли резервация?
— Маса за двама. На името Трой. До прозорец.
— Веднага.
Жената взе две менюта и тръгна през празния ресторант. Е, почти празен. В другия край имаше възрастна двойка човеци, групичка от трима души в дъното и още една двойка.
— Нали е почти Коледа — обясни салонната управителка, — вечерта е доста спокойна.
— Благодаря — промърмори Елиз, докато сядаше и вземаше менюто си. — Учудвам се, че изобщо е отворено.
— Нали ми плащат. Това е единственото, което ме интересува. Келнерът ви ще дойде веднага.
Тя се отдалечи, поглеждайки през рамо към Трой, за да види дали я гледа. Не я гледаше. Усмихваше се на Елиз.
— Наистина се радвам, че най-сетне го направихме. — Той прокара ръка през косата си. — И се радвам, че обсъдихме… е, нали се сещаш, в случай че от това излезе нещо… аз, ъ, мисля, че е добра идея да се прехвърлиш на друга позиция. Така или иначе, аз не съм част от докторантската ти комисия, защото съм твой научен ръководител, така че в това отношение няма проблем.
Късно този следобед ѝ беше пратил съобщение, в което повдигаше въпроса за това, че бяха преподавател и студент, и Елиз се беше съгласила с всичко, макар прекрасно да знаеше, че никога няма да имат връзка.
Акс заемаше твърде много място в главата ѝ. Не че щеше да има връзка и с него.
— Не се опитвам да те притискам — побърза да каже Трой, вдигайки отбранително ръце. — Изобщо не приемам за даденост, че от това ще излезе нещо. Просто се радвам, че имам шанс.
Елиз се усмихна и отвори тежкото меню, защото не беше сигурна как да отговори на това.
— О, виж само какъв богат избор.
Окей, направи го доста левашки. Ала истината, за която не можеше да си затваря очите, бе, че бе прекарала целия ден, мислейки за Акс, спомняйки си как бе срещнал погледа ѝ, онази полуусмивчица върху устните му, когато го беше предизвикала, звука на гласа му.
Начина, по който тялото му се бе изтегнало в онзи стол в библиотеката…
Престани.
И без това цял ден не беше спала заради него. Сега нямаше да прояви неуважение към Трой, като го пренебрегне заради някой, който дори не беше с тях. Особено когато онова, което трябваше да стори, бе да измисли начин да му откаже, без да го засегне.
Страхотна първа среща. По дяволите.
А, да — никога, никога повече нямаше да държи лекции на когото и да било за това как трябвало да се разкрие и да бъде себе си.
— Какво ще си поръчаш? — попита го.
— Пържола. — Тя вдигна глава и Трой се засмя. — А ти?
— Не знам. Вероятно… пържола.
Този път и двамата се засмяха и беше невероятно колко бе лесно. Докато седеше срещу Трой и гледаше милите му очи и красивото му лице, не се чувстваше неспокойна и несигурна. Не се готвеше за караница. Не си мислеше неща, чието място бе в някой еротичен роман.
Когато беше близо до своя телохранител, от друга страна?
— Елиз? — повика я Трой, когато келнерът им се приближи до масата. — Искаш ли чаша вино?
— Да — избъбри тя, макар че не пиеше. — Бяло, ако обичате.
— За мен червено.
Мъжът в черно-бяла униформа кимна.
— Мога ли да ви препоръчам за предястие дрън-дрън-дрън…
Докато думите му влизаха в едното ѝ ухо и излизаха от другото, Елиз се размърда на мястото си и изпъна гръб. Заигра се с полата си. С лявата си обувка.
А после си даде сметка, че и двамата мъже я гледат така, сякаш я чакат да одобри или откаже нещо.
— О, да, звучи прекрасно.
Един господ знаеше какво щяха да ѝ донесат, но сякаш имаше някакво значение. Опитвайки да се съсредоточи върху Трой, тя го остави да говори. Лицето и ръцете му се оживиха от историята, която разказваше, ала тя като че ли не го чуваше, макар да седеше насреща му.
Човече, ама че беше горещо тук.
Подръпна яката на блузата си и осъзна, че не си беше съблякла палтото. Това трябва да бе причината. Обливаха я горещи вълни, защото не само беше увита в няколко метра вълна, но и недалече от там печаха пържоли на открит огън и…
Я чакай.
С чувство на ужас, тя се приведе покрай Трой и погледна към самото дъно на ресторанта.
Досами аварийния изход, на една маса за двама в най-сумрачната част на заведението самотна фигура, облечена в черно, седеше с нищо, освен чаша вода пред себе си.
Очите на Акс грееха в мрака. Докато вдигаше чашата си в поздрав към нея.
Кучи син…
— Извинявай, какво? — попита Трой учудено.