Тази нощ програмата отново е пълна, помисли си Рейдж, докато за кой ли път отваряше двукрилата врата към трапезарията, за да пропусне един хелрен със своята шелан и новородения им син. Бяха от простолюдието, облечени в простички, но чисти дрехи, малкото им съкровище беше увито в скромно одеялце. При обикновени обстоятелства Рейдж просто би кимнал и би ги оставил да влязат, и дори би избързал напред, за да им отвори тежката главна врата.
— Грижи се за тях — каза той на хелрена.
Мъжът запелтечи, смутен от това да бъде заговорен от един брат, и Рейдж сложи ръка на рамото му.
— Знам, че ще го направиш.
— Да, господарю, да — поклони се другият мъж. — Ще дам живота си за тях.
Рейдж се усмихна на жената и малкото, но не посегна да ги докосне — нито жената и определено не и бебето. Това би било в разрез с протокола: въпреки че от гледна точка на вампирското общество Рейдж беше на върха на хранителната верига и се радваше на цял куп почести и респект, в Древната страна би било немислимо едно новородено и майка му да имат контакт с мъж, дори и във формална обстановка, през първата година от живота на детето.
Интересно, откакто аудиенциите бяха възобновени, Рейдж и братята отново се бяха върнали към древните обичаи. Така им се струваше редно.
Особено в този случай, сега, когато Рейдж от личен опит знаеше какво е да си баща.
— Още веднъж, поздравления — каза той на двойката, отдръпвайки се настрани, за да ги пусне да излязат в студа навън.
Бащата на жената ги чакаше на алеята пред къщата в десетгодишна хонда акорд и от начина, по който изскочи навън, засиял в усмивка при вида на младото семейство, би могъл да си помислиш, че кара ролс-ройс.
Рейдж му помаха и дядото направо занемя и се поклони толкова ниско, толкова бързо, че едва не падна, а после Холивуд затвори вратата, та зимният вятър да не изсмуче цялата топлина от фоайето.
— Хубавото време снощи бе химера, а? — подхвърли на рецепционистката.
Белин, втора братовчедка на Парадайз, вдигна глава от компютъра.
— Нали? Не ме издавай, но съм си свалила обувките под бюрото и съм си обула вълнени чорапи.
Рейдж кимна към огъня, който беше доста позатихнал, откакто го беше подклал преди час.
— Искаш ли да сложа още дърва?
— Не, благодаря. — Тя се усмихна и вдигна очилата си. — Само на краката ми е студено.
В чакалнята имаше двама души, но предстоеше нова вълна от посетители.
В много отношения Рейдж би предпочел да е на бойното поле или да смила учениците от бой, ала никога не беше сто процента себе си веднага след като звярът беше наминал на посещение, така че тези административни задължения бяха по-подходящи за него.
Така де, всички братя трябваше да работят и тук, изпълнявайки дълга си като лична охрана на Рот. Между човеци, лесъри и членове на глимерата, свързали се с шайката копелета, не можеха да поемат никакви рискове с живота на краля: в къщата с Рот винаги имаше поне двама членове на Братството. Тази вечер бяха той и Вишъс, което винаги беше забавно.
Най-вече защото двамата можеха да играят на добро ченге/лошо ченге. И по-точно, Ви можеше да си седи там с ледените си очи и ръчно свитите си цигари и да кара поданиците на Рот да се насират в гащите, докато Рейдж се усмихваше на всички и ги приветстваше с добре дошли.
Връщайки се обратно в онова, което някога беше трапезарията, той застана под покритата с дърворезба каса на вратата и зачака, докато близо до летящата врата към кухнята в другия край на стаята Сакстън преглеждаше няколко документа заедно с Рот. Сакстън беше просто невероятен, грижеше се всички документи да бъдат съвършено изрядни и се допитваше до тревните закони винаги когато се налагаше.
Помещението, където кралят приемаше поданиците си, беше простичко и съвсем не тронно: просто две кресла, поставени едно срещу друго пред огъня, едно за краля и едно за поданиците му, макар че наблизо имаше и други столове, които можеше да бъдат придърпани, ако се наложеше. Върху масичка на колелца бяха сервирани кафе, чай и газирани напитки, както и бисквити и други закуски.
Вълна студен въздух нахлу във фоайето зад него и той се обърна с усмивка към който…
… и да беше…
Сърцето на Рейдж не толкова спря, колко умря в гърдите му.
Новодошлият беше млад и здрав, с яки мускули, но не се виждаше да носи оръжие, сякаш полагаше физически труд, а не беше воин. Дрехите му бяха прани толкова пъти, че дънките се спускаха около хълбоците му като завеси, а якето му беше прекалено тънко за декември. Тежките му обувки бяха износени. Не носеше бижута. Ръцете му бяха празни, не миришеше на нищо странно.