Всичко това нямаше нищо общо с онова, което бе забило кол в гърдите на Рейдж.
Лицето на мъжа беше… лицето на Бити.
Той имаше същия нос и бузи, същата челюст и уста, просто чертите му бяха преминали през филтъра на годините и мъжествеността. А косата… косата му бе също така кестенява и гъста, макар да беше по-къса.
Очите също бяха еднакви.
Мъжът не погледна към него. Вместо това се приближи до рецепцията, повдигайки ръка към слепоочието си, сякаш обикновено носеше шапка и инстинктивно се опитваше да я свали.
Бързи стъпки се приближиха зад Рейдж, но той не им обърна внимание, поне не и докато Ви не се появи с изваден пистолет.
— Какво не е наред? — попита братът.
Рейдж се опита да отговори. Е, като че ли успя — нещо излезе от устата му.
— Какво? — Ви се огледа наоколо, без да забележи нищо притеснително. — Добре ли си?
В този миг мъжът, който очевидно беше роднина на Бити, вдигна поглед от рецепцията, сякаш чул гласа на Вишъс. В мига, в който го видя, Ви изруга, ниско и продължително.
Телефонът на Рейдж иззвъня, но на него и през ум не му мина да вдигне. Като на забавен кадър той тръгна към другия мъж, крачка след крачка.
Новодошлият, който и да беше той, отново беше насочил вниманието си към рецепционистката и говореше тихо с акцент на някой от простолюдието, но млъкна и се обърна, когато Рейдж спря пред него.
Без да каже нищо, Рейдж се взря в очите му.
— Съжалявам — каза мъжът. — Нямам записан час. Не бях сигурен къде да отида. Ще си вървя, дадох ѝ телефона си. Не искам неприятности.
Вдигна юмруци пред себе си, сякаш готов да се защитава, дори и срещу един брат, но беше очевидно, че предпочита да не се стига дотам. Макар да не трепваше, погледът му не беше агресивен, излъчването му бе спокойно и бдително, докато се разкрачваше леко и преместваше тежестта на тялото си.
Класическа подготовка на някой, свикнал да се бие, без обаче да е подстрекателят.
— Как се казваш? — попита Рейдж, давайки си мрачно сметка, че около тях започват да се събират хора.
Ви, Сакстън, дори Рот.
Не го казвай — молеше се Рейдж. — Не го казвай, не го казвай…
— Рун. Името ми е Рун. Сестра ми почина преди около два месеца. Дойдох за моята племенница Лизабит.
Мери остави телефона и вдигна ръце към лицето си. Докато се взираше в монитора на компютъра, четейки и препрочитайки краткото съобщение, в главата си пищеше, макар от устните ѝ да не излизаше нито звук.
— Рейдж… — простена. — Господи…
Отново взе телефона. Отново му позвъни. Гласова поща за четвърти път.
Явно беше с краля, но господи, защо точно сега…
— Успокой се — каза си на глас. — Дишай и се отпусни.
Би могло да е всичко. Някой, който си прави шега и който по една случайност знаеше името, което Бити беше назовала. Някой, който бе чул, че Мери е обвързана с един от братята, и искаше да се възползва от това, представяйки се за чичо на Бити… макар че… ами тя не се беше идентифицирала като приемната ѝ майка.
А може би беше просто грешка, съобщение за някой друг.
Аха, защото това беше особено вероятно.
— По дяволите, Рейдж.
Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че изпусна мобилния си телефон и трябваше да се наведе и да опипа под бюрото, за да го намери.
Тази смяна на позицията не беше никак лоша идея, като се имаше предвид, че сериозно ѝ се повдигаше. Изправи се и…
Мариса стоеше на прага на отворената врата. Изглеждаше така, сякаш бе видяла призрак. Страхотно. Очевидно тази нощ вселената никак не се скъпеше на разтърсващи живота събития.
— Мери.
В мига, в който чу мрачния ѝ тон, Мери стисна зъби. Ставаше въпрос за нея. За съобщението, което беше получила.
Или пък Рейдж беше ранен или убит.
Изправи се на крака.
— Кажи ми.
— Трябва да отидеш в къщата за аудиенции. Още сега. Един млад мъж се е появил и…
— Твърди, че е чичо на Бити.
Мариса пристъпи в стаята.
— Рейдж ли ти се обади?
— Не. Аз… Няма значение.
Мери посегна към палтото си. Изпусна го, както беше изпуснала телефона. Нужни ѝ бяха два опита, за да го вдигне. След това не можа да пъхне ръка в ръкава.
— Зейдист е отвън. — Мариса ѝ помогна да се облече, а после оправи реверите ѝ, сякаш Мери беше дете. — Ще те закара.
— Мога и сама.