— Не. — Мариса ѝ подаде чантата. Телефона. Уви червения ѝ шал около врата и го завърза хлабаво. — Той ще те закара.
Дръпна се, така че Мери да излезе първа.
Ала Мери не помръдна. Незнайно как, съобщенията от мозъка към краката ѝ се губеха в дебрите на сивото ѝ вещество. Заповедта да се отправи навън, по стълбите и през входната врата се бе пръснала като есенни листа, отнесени от студен северен вятър.
Семейството ѝ. Скъпоценното ѝ малко семейство.
Тя и Рейдж, сега с Бити.
А може би… без Бити.
— Просто искам да се върна назад — чу се да прошепва през неочаквани сълзи. — Искам да върна нощта назад, искам лост за заден ход, искам да си бъда вкъщи през деня и тримата да гледаме филми и да спим заедно.
Говореха емоциите, не логиката, разбира се. Защото дори да съществуваше магическо дистанционно, което бе в състояние да върне времето назад, личното съобщение все така щеше да бъде изпратено и сблъсъкът все така щеше да се случва.
И най-вече, ако по някаква ужасна воля на съдбата онзи мъж действително беше чичо на Бити, Мери нямаше никакво право да отнеме на малкото момиче кръвните ѝ роднини.
— Не мога да го направя. — Тя запуши устата си с ръка. — Не мога да го направя…
Мариса я прегърна силно, задържайки я в обятията си. Нямаше думи, защото какво можеха да си кажат? Че това може би е измама?
Или пък истинска, законна родителска фигура, дошла да си поиска Бити.
— Рейдж е там — каза Мери изведнъж, дръпвайки се рязко. — Господи, Рейдж е в къщата за аудиенции.
Ето защо не си вдигаше телефона. Чичото, или който и да бе наистина, се беше появил в къщата за аудиенции.
Втурна се към стълбите, допреди миг парализираните ѝ крака се бяха събудили за живот.
Докато стигне до входната врата, следвана от Мариса, сълзите вече се стичаха по лицето ѝ с всичка сила. Не им обърна никакво внимание. Прекоси моравата на бегом, без да усеща студа, нито да забелязва, че чантата се удря в хълбока ѝ или че с другата си ръка стиска телефона си в мъртвешка хватка.
Зи стоеше до понтиака на Рейдж, а подстриганата му до голо глава и белязаното лице грееха в мрака.
Отвори ѝ вратата откъм мястото до шофьора и когато тя скочи вътре и не можа да се справи с предпазния колан, той протегна ръка, макар да мразеше да бъде близо до хората, и го закопча. Частица от секундата по-късно вече беше зад волана.
Двигателят изрева, гумите изсвистяха върху паважа, докато Зи натискаше педала за газта, мощният двигател накара задната част на колата да поднесе за миг, а после те полетяха напред.
Докато ускоряваха, Мери дишаше тежко, учестено, докато не ѝ се зави свят и бе принудена да се наведе напред и да подпре ръце на таблото.
Въпреки че имаха Бити от толкова скоро, момиченцето бе като част от тялото ѝ, и то не ръка или крак. А орган, без който не можеш да живееш. Сърце. Мозък. Душа. Само че в този случай той не можеше да бъде трансплантиран.
Господи, не можеше да го направи…
Зейдист сложи ръка върху нейната и остана така, сваляйки я само когато се наложеше да смени скоростта. И усещането за неговата сила бе единственото, което я спираше да не закрещи на глас, докато стъклото пред нея не стане на парчета.
Щеше да си спомня това пътуване до края на живота си.
Трагично.
20
— Зи вече я води насам — каза някой.
Рейдж не осъзнаваше почти нищо. Смътно си даваше сметка, че се намира в кухнята на Дариъс, седнал край маса, достатъчно голяма, за да побере осем, може би дори десет души, ала сега там седеше само един.
Един потресен, шашардисан, приготвил се за катастрофа кучи син.
— Мери… — Гласът му се прекърши. — Тя ми звънеше…
Лицето на Рот изникна до неговото, когато кралят се настани на съседния стол. През тъмните му очила Рейдж усещаше силата и подкрепата на своя брат и водач.
— Зи я кара насам с колата ти. Много скоро ще пристигнат.
— Къде е…
Какво се бе канил да попита?
Задната врата към кухнята се отвори, пропускайки нова вълна студен въздух, досущ като преди двайсетина минути.
В мига, в който усети мириса на своята Мери, той скочи от стола и се обърна рязко.
— Мери…
— Рейдж…
Срещнаха се край печката и той я прегърна толкова силно, че сигурно спря дъха ѝ.
— Всичко е наред — промълви, доловил мириса на сълзите ѝ. — Всичко е наред…
Как ли пък не. Изобщо не знаеше дали е така. Ала тя трепереше до него и той се съмняваше дали изобщо чува нещо.
По дяволите, животът му отново беше връхлетян от ураган, колоните на жалкото му съществуване се извиваха толкова силно от вятъра и плющящия дъжд, че всеки миг щяха да се прекършат, вратите на постройките на плажа се тряскаха, докато покривите им отхвърчаха греда по греда, прозорците се трошаха…