Не че драматизираше или нещо такова.
— Ела — каза дрезгаво. — Седни.
Притегли Мери към масата и я настини на стола до краля.
— Къде е… къде е той? — попита Мери.
— Ви говори с него. — Рейдж потърка слепоочията си, зад които туптеше болка. — Те, ъ, отидоха в библиотеката зад… няма значение. Знаеш къде се намира стаята.
Защо, по дяволите, бръщолевеше за разположението на стаите?
Рот се намеси.
— Вишъс се зае да вземе данните на мъжа и ще ги провери заедно със Сакстън. Мисля, че ще е най-добре, ако вие двамата останете тук, без да се виждате или говорите с него, докато не изясним нещата.
Колкото и меко да бяха изречени думите, това не беше молба. Не че Рейдж имаше намерение да спори. В този случай бе най-добре да стоят настрани.
— Така е — глухо каза Мери. — Имаме конфликт на…
— Интереси — довърши Рейдж.
Той също седна и взе ръката на Мери в своята. Тя я стисна в отговор, а после всички потънаха в мълчание.
От време на време Рейдж плъзгаше поглед наоколо — по искрящите плотове, готварската печка с осемте си газови котлона, хладилника. Тъй като беше нощ, прозорците над мивката… край масата, където седяха… насреща им… бяха просто черни стъкла, разделени от ярки бели дъски.
— Колко дълго ще отнеме? — попита Рейдж, без да се обръща към никого специално.
— Просто трябва да чакаме — прошепна Мери. — Отговорът вече е написан, остава единствено да открием какъв е.
Рейдж я погледна; ненавиждаше болката, изцедила цвета от лицето ѝ, разширила зениците ѝ, караща ръцете ѝ да треперят.
Би посрещнал куршум вместо нея.
Всъщност имаше чувството, че го е направил. Твърде жалко, че в крайна сметка и двамата бяха простреляни.
Погледна часовника, който си беше купил наскоро — копие на ролекса, който ѝ беше подарил, когато бяха започнали да излизат заедно.
Мамка му, не беше сигурен дали иска Вишъс да се появи още сега, или след часове.
— Как изглежда? — прошепна Мери. Когато Рейдж не отговори, тя се прокашля. — Бъди откровен. Как изглежда?
Мина известно време, преди Рейдж да е в състояние да отговори, а когато го стори, бяха само две думи.
— Като нея. Изглежда… досущ като Бити.
21
Акс се намираше в Ада. И се опиваше от болката.
Седеше в далечния ъгъл на ресторанта и гледаше как Елиз се усмихва на онзи човек. Как накланя глава, сякаш професорът ѝ казваше нещо особено интересно. Как ръкомаха. Как се смее.
Взря се в очите му. Чукна винената си чаша в неговата. Взе парченце от храната в неговата чиния, за да я опита.
И през цялото време беше толкова неописуемо красива, потрепващата светлина от свещта на масата играеше по лицето и шията ѝ, по раменете и косата ѝ.
Ненавиждаше това, че тя бе с друг. Че вечеряха заедно, което му се струваше по-интимно от секса, който правеше редовно. Изпълваше го агресия само като си представеше мислите, които, сигурен бе, се въртяха в главата на другия мъж.
Само че обичаше болката. Ревността бе агония, която го оставяше опияняващо осакатен, и той се отвори за болката на това да стои отстрани и да гледа.
Въпреки че едва я познаваше, в този миг я обичаше. Тя беше проводникът към източника на мъчението му и колкото и привлекателна да я намираше физически, властта, която имаше над него, я превръщаше в богиня.
— Ще желаете ли още нещо? — попита го келнерът.
Акс поклати глава.
— Само сметката.
— Ето.
Мъжът постави кожената папчица до лакътя му и се отдалечи. Не че Акс можеше да го вини. Беше си поръчал единствено вода и хлебчета, преди да предизвика възторг у всички, поръчвайки си кафе.
Сметката му беше пет долара. Той остави единствената десетачка, която имаше, и си помисли: Хей, петдесет процента бакшиш. Вижте ме само какъв съм тузар.
Докато отпиваше поредната глътка вода, бе осенен от нетипичен и нежелан момент на интроспекция: докато Елиз отново се смееше, той смътно си даде сметка, че се намира в ужасно кофти положение.
По нейния си почти невинен начин тя бе разтърсила света му из основи. Повалила го бе на колене. Настояваше за цялото му внимание, без дори да си дава сметка, че иска каквото и да е от него.
В замяна той щеше да поиска нещо от нея. В мига, в който останеха насаме.
А тя нямаше да му откаже.
На масата на Елиз сметката също беше пристигнала и след като я платиха, двамата станаха, което беше сигнал за Акс да се измъкне през аварийния изход зад себе си. Никаква аларма не запищя, когато натисна лоста на вратата, и свежият въздух, който го посрещна, го накара да осъзнае колко силно миришеше на пържоли вътре.