Би изпитала истинско презрение към тях. Стига да не беше една от стадото.
— Заповядай — каза барманът. — Заведението черпи.
Беше висок, по-слаб, отколкото тя харесваше у мъжете, но обръснатата глава, татуировките върху гърдите и флеш-пиърсингите в ушите му бяха точно по вкуса ѝ.
— Благодаря. — Ново вдигна четвъртитата чаша за поздрав. — Кога свършваш работа?
— В четири.
— Ще го имам предвид.
Отдалечи се, отправяйки се към място, където не искаше да бъде и от което не можеше да избяга.
Както обикновено, Пейтън беше организирал тази среща в „Леденосиньо“, техно клуб, без който сякаш не бе в състояние да живее. И също както обикновено, им беше намерил места във ВИП сектора, зад кадифено въже, което държеше утайката настрани.
— Толкова скоро? — подхвърли мъжът от охраната, докато ѝ правеше място да мине.
— Взех си питието. Всичко е наред.
Той я погледна объркано, ала Ново го остави да се чуди защо бе отишла да си вземе нещо за пиене, при положение че в кадифената секс пещера на Пейтън имаше обслужващ персонал.
Не че имаше секс.
Бун все още пиеше същата водка с боровинков сок, с която бе започнал вечерта, оглеждайки човешкото множество с дистанцираността на ентомолог в лабораторията си. Парадайз и Крейг се бяха отпуснали и не бързаха да си тръгнат, което се случваше, когато двама души бяха свободни да се чукат, когато си поискат. А Пейтън? Пейтън беше с две-три свои версии — агресивни хетеросексуални мъже, облечени в скъпи костюми с впити панталони.
Тази сбирщина от повдигнати вежди, лаконични жестове и увереността, че светът ти е длъжен, беше по-тягостна и от скъпите им одеколони.
Определено не бяха нейният тип.
Отново се настани до Бун, кръстоса крака и се облегна назад в лъскавия, мек кръгъл диван. Защо, по дяволите, някой би сложил материя, която бе като намазано с мазнина прасе там, където се предполагаше да седят пияни хора, бе истинска загадка. Но разбира се, също като Пейтън, в този клуб най-важна беше фасадата. Опашката пред входа беше километрична (не че те си бяха губили времето да чакат благодарение на Пейтън), на паркинга отзад имаше цяла армия от мерцедеси, а ако видеше още един тузар, свалящ още една мадама с изкуствен тен и огромни бомби, Ново щеше да…
По дяволите.
Отегчаваше сама себе си с вътрешните си тиради. Защо тогава не си тръгваше?
Отговорът на този въпрос беше насреща ѝ. И разбира се, изобщо не поглеждаше към нея.
О, не, Пейтън се беше привел напред и гледаше покрай едно от костюмираните си другарчета и въпреки че носеше очилата си със сини стъкла, въпреки лазерните лъчи, пресичащи замъгления въздух, беше очевидно в кого беше вперил очи.
Очевидно бе кого иска.
Парадайз.
И колкото по-дълго Ново го гледаше как съзерцава тяхната съученичка, толкова по-силна бе принудата да си признае, че тази негова обсебеност бе част от притегателната му сила. Така де, той бе всичко, което Ново не намираше за привлекателно, и все пак тя винаги разбираше, когато той се появеше в стаята или излезеше. Знаеше какви дрехи носи. Как се бие. В какво настроение е, дали се храни, или пие, дали е на телефона си. Забелязваше кога косата му бе подстригана и кога започваше да израства. Кога е ранен, уморен, недоспал.
Знаеше кога чука човешки жени в тоалетната на клуба.
Сякаш беше някакъв фар. Само дето ѝ показваше пътя към място, където тя изобщо не искаше да отиде.
Така че, да, тази негова пристрастеност към Парадайз, тази неуловимост — ето какво трябва да беше обяснението за това привличане.
Това трябва да беше…
Парадайз се приведе напред и каза нещо на Пейтън и той отметна глава назад, смеейки се, сякаш тя беше смесица между Луи Си Кей и възкресен Джордж Карлин.
Ново пресуши половината си скоч. Когато вдигна очи, видя, че Пейтън стои пред нея.
— Хей, ние ще си вървим. Ще се видим утре в клас.
Потупа я по рамото и си тръгна, следван от антуража си от трите си приятелчета и копия.
Бун стана и се протегна.
— Аз май също ще си вървя. Приятна нощ.
— И ние ще си тръгваме. — Парадайз се усмихна и улови ръката на Крейг. — Приятно изкарване.
Иииии ето че остана сама.
Едно от предимствата на това да си напълно самодостатъчен и независим бе, че не те е грижа, когато останеш сам. Ала по някаква причина тази вечер изведнъж ѝ хрумна, че никой от тях не би зарязал Парадайз по този начин.