За миг Елиз се огледа наоколо, мислейки си, че Алишън никога вече няма да може да се наслади на подобна тиха нощ, никога вече няма да крачи между завихрени снежинки и да усеща топлината в палтото си и студа по бузите си. Искаше ѝ се да бе прекарала повече време с братовчедка си. Двете бяха толкова различни, пълна противоположност една на друга, книжният плъх и бунтарката, и все пак може би бе имало някаква възможност да избегне станалото. Да промени съдбата.
Да промени обстоятелството, отклонило Алишън от пътя на безопасността.
Само че не било писано.
Елиз тръгна през кафявата трева, далече от светлината, паркинга, сградата с учебни зали.
Когато сенките я погълнаха напълно, тя се дематериализира, понасяйки се в облак от разпръснати молекули към просторното джорджианско имение на баща си, което се намираше на километри от университета. Мислеше си за Трой, може би за да се разсее, може би заради искрено любопитство. Вероятно по мъничко и от двете. Така или иначе, за пътуването ѝ трябваше просто миг и моментно усилие на волята.
Докато приемаше физическите си очертания на моравата пред къщата на баща си, смъртта на Алишън се смеси със спомена за Трой, гледащ я през отрупаната с листове маса, очите му — горящи, тялото му — излъчващо мириса на възбудата му. Животът можеше да се промени за миг и не означаваше ли това, че трябва да се възползваш от всички нощи и дни, с които разполагаш?
Времето беше не толкова относително, колкото илюзия. Ако беше знаела, че братовчедка ѝ ще умре, самата тя би вземала различни решения. И следвайки същия ред на мисли, ако знаеше, че ѝ остава седмица или може би месец, не трябваше ли да види как щяха да се развият нещата с един мъж, дори ако той беше просто човек?
Трой имаше номера на телефона ѝ. Тя имаше неговия. И какво правеха? Двамата си разменяха съобщения от време на време, но само за да насрочат разни неща.
Една среща беше „нещо“ за насрочване, нали така?
Докато прекрачваше прага на масивната входна врата, тя съчиняваше различни разговори в главата си, начини да започне и да продължи…
— Къде беше?
Елиз замръзна. И осъзна, виждайки пред себе си стоящ часовник и стълбище, които сякаш бяха взети от Бъкингамския дворец, че здравата е загазила: беше влязла през официалния вход и бе минала право покрай отворената врата на кабинета на баща си.
С палто, снежинки в косата и раница на рамото.
— Елиз!
Баща ѝ се беше изправил зад покритото си с резба бюро, шокът и ужасът му бяха толкова големи, сякаш току-що бе видял как в имението му нахлува джип.
Пребледнялото му лице, ококорените очи и кадифеното му сако биха могли да бъдат забавни. При други обстоятелства.
Изругавайки, Елиз затвори очи и се приготви да посрещне бурята.
2
Имението на Братството на черния кинжал
— Е, какво е това?
Чувайки гласчето на дъщеря си, Рейдж, който тъкмо се канеше да пъхне пистолета си в кобура под рамото, застина с ръка във въздуха. За частица от секундата реши да се престори, че не я е чул, ала това нямаше да помогне. За двата месеца, откакто бяха взели Бити при тях, двамата с Мери бяха научили, че тя е страшно умна и също толкова неотстъпчива.
Обикновено тези две качества страшно му харесваха. Ала когато ставаше дума за това да опише техническите характеристики на четиресеткалиброво смъртоносно оръжие на едно тринайсетгодишно дете? Как ли пък не. Прииска му се Бити да имаше празна глава и проблеми с концентрацията.
— Ъ…
Погледна в огледалото над писалището, надявайки се, макар да беше малко вероятно, тя да имаше предвид нещо друго, каквото и да било. Как ли пък не. Бити седеше върху новото им легло с Мери, онова, което се намираше в апартамента на третия етаж, който Трез любезно им беше отстъпил, така че те тримата да имат съседни стаи. Момиченцето беше дребничко, с тънички ръце и крака, заради което на Рейдж му се искаше да се преместят в тропиците, вместо да живеят във вледеняващия Ню Йорк. По дяволите, дори навлечена с пуловери, които сигурно тежаха колкото нея, тя изглеждаше толкова крехка.
Ала това бе единственото крехко у нея. Кафявите ѝ очи бяха директни като на възрастен, прастари като планинска верига, остри като орлов поглед. Гъстата ѝ и лъскава коса се спускаше под раменете и имаше почти същия тъмен цвят като тази на Мери. А аурата ѝ, нейната — каквото беше там — жизнена сила, дух, душа… беше толкова осезаема, колкото физическите ѝ очертания изглеждаха преходни.