— На мен ми прилича повече на самосъхранение. И знаеш ли, онзи, с когото се обвържеш, който и да е той, ще бъде най-големият щастливец на планетата.
По някаква причина начинът, по който го изрече, ѝ причини болка. Вероятно защото ясно даваше да се разбере, че бъдещият ѝ хелрен няма да бъде той. Ала това беше лудост по толкова много причини.
— Всъщност никога няма да се обвържа. — Когато той смръщи вежди насреща ѝ, тя поклати глава. — Не искам никой да ми казва какво може и какво не може да правя. Предостатъчно го получавам от баща ми. Искам да кажа, всичко вкъщи става на неговата, според неговата строга система на социални очаквания и това какво се вписва в нея. А то не е много. Искам да бъда независима и ще открия начин да го постигна. Ще довърша образованието си и ще открия своето място в света. Нямам представа какво ще бъде то, но ще събера пари, за да мога да се изнеса, и тогава… — Тя се изсмя рязко, неловко. — О, да, баща ми ще ме лиши от наследство и ще бъда мъртва за глимерата и семейството си. Само че ще си струва… — Леле, никога досега не бе оформяла плана си в думи дори пред себе си, камо ли пред някой друг. — Както и да е — продължи, — ама че мечта, а? Нищо не може да се сравнява с малко самоунищожение, нали?
— Не мисля, че е самоунищожително. — Акс се взря в очите ѝ. — Мисля, че е страхотно.
— Наистина ли?
— Да. — Той разпери пръсти, а после ги сви в юмруци. Изпука кокалчетата си едно по едно. — Ще прозвучи глупаво.
Елиз зачака.
— Кое?
— Това, че да искаш да бъдеш независима, дори да ти струва всичко, ме кара да ти имам доверие. — Той сви рамене, сякаш се опитваше да омаловажи думите си. — Кара ме да ти вярвам, че не си като богаташите, които убиха баща ми. Защото онези типове никога не биха се отказали от стила си на живот. И преди да ми кажеш, че обобщавам, може би е така, но ако не можеш да проявиш дори малко състрадание към някого от простолюдието, когато въпросът е на живот и смърт, определено няма да се откажеш и от диамантите, кожените палта и огромното си имение, за нищо на света.
Елиз въздъхна тъжно.
— Наистина съжалявам за станалото с баща ти. Надявам се, че го знаеш.
Сега бе негов ред да се засмее рязко.
— Знаеш ли кое е най-тъжното? Онова, което му причиниха, начинът, по който умря, дори не е най-лошото.
Елиз не се изненада, когато той изпълзя до камината и сложи още дърва в огъня.
— Мисля, че ще е най-добре да си вървя — промълви тя, докато Акс ненужно дълго продължи да се занимава с огъня.
— Да. — Той погледна рязко през рамо. — Не е, защото не те желая.
— Добре.
Ала настроението се беше променило и не можеха да се върнат там, където бяха. Но Елиз вярваше на думите му, че все още…
— Мога ли да те видя утре вечер? — попита той, без да я поглежда.
— Да. Къде?
— Тук. — Той разбута горящите цепеници и върху ръката му се посипа дъжд от искри. Не че го беше грижа. — Утре имам дълга тренировка. Ще свърша късно, но ти каза, че няма да ходиш в библиотеката, нали?
— Така е. В колко часа?
— Ще ти кажа допълнително. Вероятно около четири. Ще имаме известно време.
— Значи, ще бъда тук. Бих могла да чакам. Ако ми имаш доверие да остана тук сама…
— Бих ти доверил живота си.
Това, че го каза почти разсеяно, я убеди, че наистина го мисли. И то я сгря цялата, много повече, отколкото огънят.
— Значи, имаме среща.
— Щом искаш да го наречеш така — провлачи той.
— А ти как би го нарекъл? — Елиз се залови да се облече, затруднявайки се, когато стигна до закопчаването на сутиена. — И нека първа го кажа — нямам търпение да те видя отново.
Когато най-сетне се облече, стана, стиснала палтото си в ръце.
— Лек ден, Акс. Ако си помислиш за мен, можеш да ми пратиш съобщение. Не те притискам. Просто ми се ще да го кажа, защото ми се струва, че може би няма да го направиш, дори ако ти се прииска.
Акс също се изправи и се протегна, при което тялото му изпука. И, да, тя се възхити на мускулите под тясната му тениска.
— Ще те изпратя.
Излязоха от стаята в мълчание, но той я улови и я насочи към входната врата, не тази през кухнята.
— Ще ти е студено — рече Елиз, когато излезе в нощта и той я последва.
— Няма значение.
И наистина, стоеше силен срещу вледеняващия вятър, непоклатим, великолепен.
— Бъди внимателен — каза тя. — Нали се сещаш, на тренировките. Предполагам, че не е лесно.
Той издаде гърлен звук, който би могъл да бъде всичко, от „до“ до „все тая“.
— Окей, тогава… — промърмори тя.
По някаква причина тъмните прозорци на къщурката караха уютното местенце да изглежда студено и празно като самия космос.