Не искаше да го остави тук съвсем сам. Ала нима имаше някакъв избор?
— Ами лек ден…
Преди да слезе от малката веранда, той я сграбчи и я притегни към себе си. Не я целуна обаче. Просто я взе в прегръдките си, притискайки я силно до гърдите си. Тя го прегърна също толкова силно.
Струваше ѝ се, че бе минало дълго време, откакто бе прегръщал някого. Знаеше също така, че не иска да я пусне.
Прегръдката беше, помисли си Елиз по-късно, още по-хубава от всяко обещание за умопомрачителен секс.
И ето че тя си отиде.
Акс остана на стъпалата пред къщурката на баща си дълго след като Елиз се дематериализира. Мозъкът му бушуваше, онова, което двамата с Елиз бяха споделили, бе толкова различно от това, което обикновено правеше с жените — по дяволите, с когото и да било — че се чувстваше разтърсен до мозъка на костите.
Толкова отдавна не бе изпитвал подобна близост с някого.
И, да, не му харесваше как се чувства сега. Нещата, които тя му беше казала за себе си, се въртяха в главата му, изтръгваха от него най-различни емоции, които изобщо не му трябваха. Беше толкова гадно, че единственото, което му идваше на ума, бе да отиде и да се сбие с някого. Знаеше как да се бие. Знаеше какво да прави, как да нанася удари, как да избягва чуждите. По дяволите, знаеше го, преди да постъпи в тренировъчната програма.
Но онова, което се беше случило пред огъня там вътре? Нямаше представа как да се справи с него. Нито с последиците му.
Беше по-лесно, докато гледаше на Елиз просто като на някого, когото да изчука. Ала сега? Тя бе личност.
Когато най-сетне влезе вътре, стомахът му ръмжеше от глад, но в къщата нямаше нищо за ядене, пък и той беше свикнал коремът му да е празен. Затвори вратата с намерението да си вземе душ и да легне да спи, но не стигна дотам. По някаква ненормална причина беше привлечен от кухнята, от вратата в далечния ъгъл, от скърцащото старо стълбище, което го отведе в мазето.
Ненавиждаше мазето.
Когато стигна до най-долното стъпало, протегна ръка в непрогледния мрак за газената лампа, която висеше на една кукичка. Завъртя напоения в керосин фитил, като почти се надяваше той да не светне…
Пламъкът беше жълт като огъня, неподвижен като луната.
И призраците от миналото се събудиха за живот, докато погледът му се плъзгаше из работилницата на баща му.
Пое си дълбоко дъх и усети мириса на тресчиците и дървените стърготини, които покриваха пръстения под като сняг с цвят на мед. Макар че нищо ново не бе изработвано тук от две години насам.
Протегнал лампата напред, Акс се приближи до високата маса с надраскания плот и безбройните инструменти, и рисунките, окачени по голите греди на стената отзад. Имаше парчета дърво, които никога нямаше да получат артистична форма, както и наполовина издялани фигурки — зайчета, птички, катерички и цветя, които изглеждаха така, сякаш се мъчат да се отскубнат от квадратите, в които бяха пленени.
Насреща, върху сложна система от полици, баща му беше подредил завършените си произведения. Приличаше на горска сцена — очарователни създания палуваха заедно в миниатюрна гора, животинки, приклекнали, премятащи се, тичащи, катерещи, седнали красиво насред миниатюрни изящни дръвчета и съвършено издялани камъни.
Акс ненавиждаше гледката на онова, на което баща му беше способен. Умението му беше майсторско, крайният резултат — нещо, чието място бе в музея или под грижите на колекционери.
А ето че стояха тук в мазето.
Искаше му се да ги подпали. Да ги изгори до последното.
Беше толкова жалко, че мъжът бе прекарвал тук цели дни, всеки ден, създавайки всичко това с надеждата жената, която го беше изоставила заради едно по-добро предложение, да остане впечатлена, когато се върне.
Виждаш ли обаче — искало му се бе на Акс да каже — тя никога няма да се върне.
И се бе оказал прав.
Баща му беше толкова фин мъж. Необразован, но с истински фина душа. И разбира се, в съответствие с природата си, не се беше справил с измяната, обръщайки се към алкохола и агресията, отдавайки се на безразборен секс или малтретирайки момченцето, останало с него. Вместо това просто беше угаснал, превръщайки се в призрак, който влизаше и излизаше от стаите като полъх и прекарваше почти всичкото си време тук долу.
Акс го беше мразил заради слабостта му.
И, да, част от него все още го мразеше.
Ала трагедията в нощта на нападенията бе направила този негов справедлив гняв на нищо, добавяйки самоомраза и вина към отровния коктейл, който и така носеше навсякъде със себе си.