— В нашите сърца, да. Ала по закон…
— Майната му на закона!
— Не става така и не бива да става така. Помисли малко. Ако бяхме преминали през последния етап на осиновяването, не бихме искали след време да изникне някой с права. Ето защо дадохме онова обявление и изчакахме да видим дали някой ще отговори.
— Не мога да повярвам, че си толкова логична…
— Разкъсвам се отвътре също като теб, Рейдж. Само защото се опитвам да не рухна, не означава, че не кървя.
Рейдж престана да беснее и братята го пуснаха. Той притегни Мери към себе си и я притисна до гърдите си. Поглеждайки над главата ѝ, видя как Ви угаси ръчно свитата си цигара в мивката и веднага запали нова.
След дълго мълчание най-сетне го попита:
— Ти ли ще бъдеш? Ти ли ще отидеш там и…
— Да. — Ви дръпна толкова силно от цигарата си, че едва не я свърши отведнъж. — Аз съм най-подходящият за това. Не само че проведох интервюто с него, но от всички нас аз съм този, който е най-вероятно да остане неутрален.
Вярно бе, помисли си Рейдж. Ви бе най-умният от тях. Най-логичният. Онзи, който бе най-малко вероятно да позволи да бъде повлиян от емоции.
По дяволите, как се бяха озовали в тази ситуация?
В жестока поредица от образи той видя Бити в киносалона с тях с Мери, ръцете и краката ѝ — в онези шини. Спомни си как я учи да шофира из двора и нагоре-надолу по хълма, как ѝ помага да си оправи леглото рано вечер, как хапват заедно сладолед и лошите сънища, от които я беше събуждал… Мери, която се усмихваше на малкото им момиченце…
— Колко дълго? — попита, когато Бъч и Зи се заловиха да раздигнат столовете и отломките. — Колко дълго ще отнеме?
— Най-малко две нощи, може би три. Ала ще се видя с абсолютно всички, докато съм там. Или благодарение на положението ми, или защото ще опра пистолет в главата им.
— Никаква принуда — предупреди го Мери мрачно. — Не мога… не можем да го допуснем.
— Вземи Фюри със себе си — нареди Рот. — Неговият характер ще балансира твоя.
— Добре. — Ви кимна веднъж. — Както наредиш, господарю.
— Утре ли ще тръгнеш? — попита Рейдж.
— Не, веднага след като си допуша цигарата. Вече говорих с Джейн, имам и къде да отседна.
— Братко… — започна Рейдж.
— Не — прекъсна го Ви. — Да не си посмял да ми благодариш. Това е някакъв кошмар и аз го ненавиждам. Ненавиждам всичко в него. Ала дяволите да го вземат, ще го направя както трябва, какъвто и да е изходът.
Възцари се дълго мълчание. Очите на Ви се фокусираха в някаква точка на около половин метър пред лицето му — беше очевидно, че вече прави планове, съставя списъци, обмисля нещата, които трябва да свърши.
Рейдж плъзна поглед по хаоса, който беше посял в кухнята.
— Къде е чичото сега? — попита дрезгаво.
— Настаних го в една от сигурните ни къщи в Колдуел — отвърна Ви, докато изпускаше дима от цигарата си. — Не искаше да приеме, но аз му казах, че няма избор. Не мога да ти кажа адреса, в момента между вас тримата наистина не може да има никакъв контакт. Твърде много емоции.
Рейдж отиде до преобърнатата маса и помогна на Зи да я вдигне. Тя отказваше да застане изправена — единият ѝ крак беше изкривен, плотът беше пукнат, една дъска липсваше там, където я беше праснал с юмрук. Искаше му се да върне тежката мебел на мястото ѝ и те всички да насядат около нея, и всичко да си бъде както преди, ала това беше невъзможно.
— Каза ли му… — Мери се прокашля. — Каза ли му за нас?
Ви се облегна на стената и докосна козята си брадичка с ръката в ръкавицата.
— Казах му, че Бити се намира при добро, грижливо и проверено приемно семейство, което се грижи за безопасността ѝ. Не навлязох в подробности, нито споменах официалното осиновяване. Освен ако действително няма законови права над нея, не е нужно да разкриваме повече информация за вас.
— Той… — Мери потърка лицето си. — Той какъв е?
Рейдж притихна, застивайки, докато вдигаше стола, на който беше седял и който беше отхвръкнал в другия край на стаята.
Ви сви рамене.
— Това възнамерявам да разбера.
Мери и Рейдж почти не продумаха, докато се връщаха в имението с понтиака, но през цялото време се държаха за ръце, освен когато Рейдж трябваше да смени скоростите. През последната част от пътуването Мери се взираше през прозореца, дърветата покрай селския път бяха като неясно петно в нощта, а луната над главите им бе толкова ярка, че нямаше нужда от фарове.
— Не знам как да се държа, когато я видим — подхвърли Рейдж. — Искам да кажа, как да бъда нормален.
— Аз също.
Бяха решили, че няма смисъл да казват на Бити за мъжа, който се беше появил. Ами ако се окажеше, че лъже? Би било толкова жестоко. И все пак как щяха да се преструват, че всичко е наред и не се случва нищо необичайно?