Щяха да са им нужни актьорски умения, които далеч превъзхождаха техните способности.
Коремът на Мери я болеше, болка, появила се в мига, в който беше прочела онова съобщение в кабинета си, и която се усили още повече, когато поеха към имението — изкачване, от което несмлените омлет и бейгъл, които бе изяла на Първото хранене, сякаш се превърнаха в циментово блокче в стомаха ѝ.
Когато огромната сива постройка изникна пред тях със своите гаргойли и безброй прозорци, на Мери ѝ се стори, че не може да диша.
— Не е нужно да бързаш с паркирането — промърмори, докато Рейдж забавяше, за да завие покрай зазимения фонтан в средата на вътрешния двор. — Господи…
Рейдж се пъхна между втория хамър на Куин и новото ауди на Ви. Угаси двигателя и фаровете. Дори си разкопча предпазния колан. Ала никой от тях не понечи да слезе. Седяха и се взираха напред, към поръсената със снежец поляна, ширнала се до ръба на гората… към долината далече под тях… към звездното небе над главите им.
Имаше толкова много грозота, с която Мери се чувстваше готова да се пребори. Това не означаваше, че ѝ е приятно да става свидетелка на трагедии, болести, загуба. Ала поне с тях знаеше на какво да се позове.
Но това?
Е, животът е пълен с изненади, нали така?
О, да, определено би предпочела да научи какво е да спечелиш от тотото. Или пък да обиколиш света. Да станеш президент на Съединените щати.
Но не и този емоционален скок с бънджи, когато научи, че никога няма да бъде майка. След което откри, че ще бъде. А после то ѝ беше отнето.
Може би щеше да ѝ бъде отнето, напомни си.
На всичкото отгоре Бити беше в инвалиден стол, възстановяваща се от онова, което ѝ бяха сторили в клиниката на „Хавърс“.
— Хайде — заяви. — Да вървим да я видим.
Слязоха от колата заедно и се срещнаха до багажника, Рейдж обви ръце около раменете ѝ. Когато стигнаха до фонтана, Мери почувства съжаление, че беше спрян и покрит с брезент: мекият плисък на водните струи бе нещо, което в ума ѝ бе неразривно свързано с дома. Ала зимата в северната част на Ню Йорк не беше сезон, в който би искал оголени външни тръби да бъдат пълни с Н2О, дори ако системата работеше.
Главният вход на имението на Братството приличаше на вратата на катедрала — широки каменни стъпала отвеждаха към портал, който имаше още по-царствен вид благодарение на резбата, която украсяваше касата му. Рейдж ги въведе във вестибюла и те доближиха лица до камерата и зачакаха някой, най-вероятно Фриц, да ги пусне да влязат.
През цялото време един глас в нея пищеше, че не е в състояние да го направи, че не е в състояние да срещне погледа на Бити, без да бъде откровена, че не е в състояние да я излъже, дори и само като премълчи нещо, не е в състояние…
— Добър вечер, господарю и господарке — поздрави ги древният иконом с усмивка, докато отваряше тежката врата. — Как сте?
Сякаш са ме простреляли в сърцето, Фриц, благодаря…
Мери прекрачи прага. Намръщи се. Огледа се наоколо.
В първия миг не разбра какво чува. Смях, да. Смехът на Бити, но защо беше съпроводен от…
Балон, пълен с вода, прелетя досами лицето ѝ и тя трябваше да се наведе рязко, ако не искаше да подгизне. А после Бити изхвърча от кухнята, стиснала един червен и един син балон с вода в двете си ръце, а косата ѝ се развяваше зад нея.
— Какво, по дяволите! — кресна Рейдж, пристъпвайки вътре.
— Здрасти, мамо! Здрасти, татко!
Бити се втурна в билярдната, последвана от Ласитър, който беше вдигнал жълт балон над рамото си… поне докато не го запокити по нея и не я уцели в гърба. Писък на удоволствие се изтръгна от момиченцето и то се обърна, прицелвайки се в лицето на Ласитър.
Съвършен мерник.
Пляс!
Ала не там беше въпросът.
Докато водната бомба избухваше, измокряйки лицето и русо-черната коса на ангела, Рейдж го сграбчи и го повдигна от пода, поваляйки го по гръб на земята, след което го стисна с две ръце за врата, сякаш възнамеряваше да изцеди и последната капчица живот от тялото на безсмъртния ангел.
Или нещо такова. Все тая.
Мери се втурна към тях.
— Рейдж…
— Какво, по дяволите, си ѝ направил! Къде са ѝ шините!
Майката в Мери я накара да смени предавката.
— Да, какво, по дяволите! Трябва да ги носи още шест седмици! И да не ходи!
Ласитър се опита да отговори, ала притиснатият му гръклян не пропускаше никакъв въздух. Бити бе тази, която разреши загадката.