— Той излекува ръцете и краката ми! Не го наранявай! Той ги оправи… честна дума! Не го наранявай, татко.
Рейдж начаса пусна Ласитър и се пльосна по задник на земята, осъзнал, че този изблик на агресия навярно беше пробудил лоши спомени.
Бити обаче като че ли не се тревожеше за това.
— Вижте! — Тя подскочи от един крак на другия. Завъртя се с разперени ръце. Изкиска се щастливо. — Като нова!
Докато местеше поглед от нея към ангела, на Мери ѝ мина през ума, че изненадите за тази нощ ѝ стигат.
— Какво… какво си направил с нея?
Бити и този път отговори вместо приятелчето си. Заради цялото онова кашляне и давене за глътка въздух.
— Просто пусна слънчева светлина по ръцете и краката ми. Сложи ръце над шините, без дори да ги докосва, и аз почувствах топлина, а после… не знам, вече нищо не ме болеше. Свалихме шините с трион в гаража. Това беше най-готината част.
Мери усети, че ѝ се завива свят, и трябваше да седне на пода.
— Какво сте направили с трион?
Когато Ласитър най-сетне вдигна глава, лицето му беше зачервено, но поне вече не изглеждаше като току-що спасен удавник.
— Не ми хареса, че тя страда.
— Видяхте ли? — каза Бити. — Така че не му се сърдете.
Мери поклати глава.
— Не разбирам…
— Защо тогава ги остави да ѝ строшат костите? — изплющя гласът на Рейдж. — Ако си бил в състояние да сториш нещо такова, защо, по дяволите, просто си стоя там, докато я измъчваха в онази стая за прегледи?
Ласитър се надигна и седна. Странните му на цвят очи без зеници срещнаха погледа на Рейдж, без да трепнат.
— Не е моя работа да променям съдбата. Не мога да го сторя, без да наруша равновесието, и понякога цената за един дар е по-лоша от това изобщо да не го получиш.
Мери си помисли за сделката, която Рейдж беше сключил, така че тя да живее, преди Скрайб Върджин да научи, че не може да има деца. Сделката, според която условието тя да се излекува от рака бе Рейдж никога вече да не я види, нито да говори с нея, въпреки че двамата бяха влюбени.
Вселената се крепеше на равновесие.
— Само че — падналият ангел вдигна показалец — това не означава, че не мога да омекотя падането на плочките домино на съдбата. Ако разбирате какво имам предвид. Да облекча болката, без да променя посоката? Това мога да сторя.
Бити се усмихна.
— А аз определено предпочитам да тичам, където си поискам, сега, а не след шест седмици. Освен това от онези шини вече ме сърбеше. А къпането? Ъгх.
Мери запримигва учестено, за да пропъди сълзите, които напираха в очите ѝ, и стисна ръката на Ласитър.
— Благодаря ти!
— Мамка му — прошепна Рейдж. — Съжалявам. И мамка му, не трябваше да казвам „мамка му“. По дяволите. Искам да кажа… проклятие.
Докато нейният хелрен се бореше с ругатните, Мери имаше чувството, че е на път да рухне, и Бити очевидно го усети, защото се наведе, за да я прегърне.
— Добре съм. Знам, че се тревожите. — Тя се усмихна и задърпа Рейдж да се изправи. — Хайде, да вървим за Последното хранене. И преди да си ми казал да оправя тази бъркотия, Фриц не ни позволява.
Като по даден знак във фоайето се разнесе силно бръмчене.
— Страшно обича онази негова мокросмукачка — каза Ласитър. — Това не звучи ли доста мръсно?
— Не и пред детето ми — измърмори Рейдж.
Всички се обърнаха към иконома, който действително беше включил оръдието си и щастливо изсмукваше мокрите петна по мозаечния под, облечен в официалната си черно-бяла униформа. Лицето му придоби загрижено изражение и той спря. Изключи магическата си пръчка и попита:
— Някой ще желае ли нещо? Последното хранене ще бъде поднесено след десет минути. Може би нещо за пийване?
— Не се нуждаем от нищо, Фриц. — Рейдж звучеше изтощен. — Но ти благодаря, мой човек.
Догенът се поклони и продължи да смуче. Което, Ласитър имаше право, действително звучеше мръсно.
— Хайде, татко, със сигурност си гладен. — Бити го дръпна за ръката. — Нали, мамо?
Господи, това болеше. Тези обръщения, те бяха като парчета строшено стъкло в сърцето ѝ.
— Да — отвърна Мери бавно. — Предполагам, че няма да е зле да хапне нещо.
Което не означаваше, че му се искаше да го направи. И все пак не можеше да откаже на малкото си момиченце и двамата се отправиха към трапезарията — мъничката фея, която току-що си бе възвърнала подвижността, подскачаше до едрия като канара мъж, който вървеше така, сякаш бе полумъртъв.
Мери подскочи, когато пред лицето ѝ изникна протегната ръка, за да ѝ помогне да се надигне от пода. Ласитър се бе изправил и я гледаше от голямата си височина със сериозно изражение.