— Да не забравяме, че и аз не те моля да излизаме заедно.
— Добре, държа се прекалено закрилнически, без да имам право на това. Ето.
Елиз изпусна дъха си и се усмихна лекичко.
— Ти си истински трън в задника, знаеш ли го?
— И други са го казвали. — Пейтън въздъхна. — Виж, знам, че хора като нас не говорят за тези неща, но не мога да забравя станалото с Алишън. Не мога, не мога да го пропъдя от мислите си. И, да, давам си сметка, че това сигурно е налудничаво. Просто… не мога да спя… аз… нещо в главата ми се прецака. Не ми е лесно.
Елиз понижи глас до шепот.
— Толкова съжалявам.
— Вината не е твоя. Господи, изобщо не е твоя.
— Какво се случи с нея? Никой не иска да ми каже. Никой не иска да ми каже друго, освен че е загинала в света на човеците. Дори нямаше церемония по преминаване в Небитието. Беше, сякаш един ден тя е тук, а на следващия я няма, сякаш никога не е съществувала. А междувременно леля изобщо не излиза от стаята си, а чичо броди безцелно наоколо. Толкова бих искала да можех да помогна или да разбера… или поне най-сетне да знам какво е станало.
Възцари се дълго мълчание.
— Пейтън? Там ли си? Ало?
— Видях какво ѝ бяха причинили. Видях… насилието, което я уби.
— Господи, Пейтън…
— Не аз бях този, който я намери. Аз обаче открих какво ѝ бе сторено.
— Нищо чудно, че ти е трудно. — Елиз запуши устата си с ръка. — Нямах представа.
— Не беше убита от човек. Беше един от нашите.
— Кой? — прошепна Елиз.
Пейтън се прокашля.
— Виж, не се опитвам да бъда гадняр и не искам да ти затворя толкова набързо, но наистина трябва да се приготвям. Може ли да се срещнем и да говорим на живо?
Елиз си помисли за срещата си с Акс.
— Утре вечер?
— Свободен съм. Ще дойда у вас.
— По-добре аз да дойда у вас. Особено ако ще говорим за нея. Не искам някой да ни чуе.
— Добре. И, Елиз, съжалявам.
— За какво?
— Не знам. Ще се видим утре. Ела, когато можеш, аз ще съм си в стаята.
— До утре.
Докато затваряше, Елиз усети как я полазва особена тръпка и за миг предположи, че е заради онова, за което бяха говорили с Пейтън. Ала не… Не беше това.
Пусна телефона на плота и се огледа наоколо, но я стига — сякаш някой щеше да се спотайва в някой ъгъл в бялата ѝ мраморна баня с всичките ѝ запалени лампи.
Оставяйки телефона зад себе си, Елиз отиде в спалнята. Огледа всички ъгли, никой от които не беше тъмен, защото и тук всички лампи светеха.
Само че всъщност не беше уплашена. По-скоро бе тръпнещо нащрек…
— Акс? — каза на висок глас.
Показа се в коридора, въпреки че беше по розов халат. Последва инстинкта си до главното стълбище. Слезе на долния етаж…
Свеж въздух. Някой току-що беше влязъл в къщата.
И… мирисът на Акс. Именно него бяха пуснали. Освен това благодарение на кръвта, която бе взела от него предишната нощ, знаеше точно къде се намира в момента.
Извърна рязко глава наляво и видя, че кабинетът на баща ѝ е затворен.
Без да вдига никакъв шум, тя се прокрадна по мраморния под в гостната, която се намираше зад работната стая на баща ѝ. Сляпа за прелестните сребристо-прасковени тапети и завеси, отиде до вградената етажерка, отрупана с порцеланови петлета, патици и най-различни други птици.
Механизмът беше скрит на нивото на рамото ѝ вдясно и когато го задейства, цялата етажерка, построена преди около сто и петдесет години, се отдели от стената и се плъзна безшумно настрани.
Елиз се шмугна в скрития коридор, дръпна старовремския метален шнур с дървена дръжка в края и ето че рафтовете се върнаха на мястото си, движейки се толкова плавно, че порцелановата колекция изобщо не се размести.
Вътре беше тясно и влажно, но не беше студено, а от процепите край корнизите високо над главата ѝ се процеждаше достатъчно светлина, та да успее да направи пет крачки напред до няколкото дървени стъпала, изкачващи се към една стена.
Стъпи предпазливо с пантофите си върху летвите. Не тежеше кой знае колко, но се тревожеше да не бъде издадена от някое изскърцване. Когато стигна до най-горното стъпало, посегна към плъзгащ се панел на височината на очите си.
Плъзна го настрани и ето че видя кабинета на баща си — огъня насреща, фигурата на баща ѝ и Акс, седнал срещу него.
Да, гледаше през „очите“ на един портрет. Досущ като във филмите.
Майка ѝ лично беше изрязала дупките в картината и баща ѝ едва не беше припаднал. Ала майка ѝ можеше да си позволи да направи нещо такова.
Тя бе единствената, която можеше.
Ако внимаваше да не диша тежко и не обръщаше внимание на шума на тръбите и тихия шепот на вятъра между гредите на тавана, Елиз можеше да чуе за какво си говорят.