Рейдж се гордееше с факта, че колкото по-дълго живееше с тях, толкова повече тя израстваше. Не като цвете.
А като дъб.
Това обаче не означаваше, че му се искаше да седне да ѝ обяснява гадните подробности на работата си като убиец на лесъри.
И, не. Не изгаряше от желание да водят и разговора за птичките и пчеличките. Поне все още имаха двайсетина години, в които да се подготвят за това.
— Татко?
Рейдж затвори очи. Е, добре де, всеки път, когато го наречеше така, сърцето му ставаше прекалено голямо, за да се побере в гърдите му, и едно нереално чувство, сякаш току-що беше ударил джакпота от лотарията, изгряваше над него. Връщаше го към онзи миг, след като двамата с Мери се бяха обвързали и за първи път я беше нарекъл своя шелан.
Абсолютна, стопроцентова невероятност.
— Какво е това? — не отстъпваше Бити.
Щастливото розово сияние, лумнало в него, угасна, докато прибираше пистолета и закопчаваше кобура над дръжката му.
— Оръжие.
— Знам, пистолет. Но какъв точно?
— „Смит и Уесън“, четиресеткалибров.
— Колко куршума има в него?
— Достатъчно. — Рейдж взе коженото си яке и се усмихна. — Хей, готова ли си да си направим филмова нощ, когато се прибера?
— Защо не искаш да ми кажеш за пистолета си?
Защото, ако ти си публиката, не мога да разделя онова, което правя, от описанието му.
— Просто не е особено интересно.
— То те пази жив обаче, нали? — Очите на момиченцето се впиха в черните кинжали, препасани през гърдите му с дръжките надолу. — Също като ножовете ти.
— Както и други неща.
— Значи, е интересно. Поне за мен.
— Виж, какво ще кажеш да поговорим за това, когато и майка ти е тук? Нали се сещаш, по-късно тази нощ.
— Но откъде да знам, че ще се прибереш вкъщи?
Рейдж примига.
— Винаги ще се връщам вкъщи при теб и Мери.
— Ами ако умреш?
Първата му мисъл беше: МЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕРИ!
Неговата Мери, като квалифициран терапевт (който беше лекувал Зи, с всички негови демони, за бога!), можеше да се справи с това много по-добре, отколкото един тъпоглав воин като него. Само че неговата шелан беше в „Убежището“ и работеше, и не му се струваше редно да ѝ се обади и да я прекъсне заради друго, освен кръвоизлив от артерия или пожар вкъщи. Зомби апокалипсис. Атомна бомба в имението.
Е, добре де, може би и ако бяха останали без чийзкейк.
Трябваше просто да се стегне. Така де, какво беше това в момента? Бащински задължения, а той не само че се беше писал доброволец именно затова, когато двамата с Мери започнаха процеса по осиновяване, но определено нямаше желание да си признае толкова рано, че не можеше да се справи.
Отбеляза си наум да потърси онлайн курс за това как да бъдеш баща. Несъмнено трябваше да има учебна програма за нещо такова.
— Просто се притеснявам — продължи Бити. — Това ме плаши.
Исусе, плашеше и него. Сега, когато тя беше част от живота му, имаше толкова повече за губене.
Приближи се и коленичи. Бити беше обвила ръце около тялото си, погледът ѝ беше твърд, сякаш нямаше намерение да приеме никакви глупости.
Рейдж отвори уста и…
… я затвори. Зачуди се какво ли бе нужно, за да накара мозъка си да запали. Може би да си фрасне главата в някоя стена?
— Нали знаеш колата ми? — чу се да казва.
Бити кимна, а той си представи как се рита в главата, докато не се нокаутира сам. От всички неща, които подсъзнанието или каквото там движеше нещата, можеше да изплюе, трябваше да започне с понтиака?
— Е, спомняш ли си, когато те учех да шофираш?
Да, Битс, точно преди онези хлапаци да нападнат Мери и ти да откриеш, че другото ми Аз е дракон. Ех, че готин спомен.
Господи, идеше му да повърне.
Бити кимна отново и той продължи:
— Помниш ли, когато се учеше как да използваш скоростите и кормилото, и спирачката? Повтаряше го отново и отново, докато не го направи както трябва.
— Да.
— Нали знаеш как шофирам аз колата си?
— О, да. — Бити се усмихна. — Бързо. Много бързо и забавно. Като ракета.
— Е, един ден ти ще я караш също толкова добре, колкото и аз. Ще усещаш правилната скорост и ще работиш със съединителя и газта, без дори да се замисляш. И ако някой изскочи пред теб, ще реагираш толкова бързо и уверено, че дори няма да си в състояние да си дадеш сметка, че изобщо си си го помислила. Ако някой натисне рязко спирачки, ще смениш платното инстинктивно. Ще почувстваш, че гумите поднасят по магистралата в дъжда, и ще знаеш, че трябва да вдигнеш крак от газта, но не и да натиснеш спирачките. И всичко това — защото ще се упражняваш, упражняваш, упражняваш на кола, поддържана в пълна изправност.