— Ако има някой, който знае какво е то, това със сигурност е тя.
Докато Акс се отправяше към вратата, Елиз затвори панела и скочи от стъпалата. Повдигна ръба на халата си и се втурна към подвижната етажерка.
В банята на новата спалня, която делеше с Мери, Рейдж се увери, че пълнителите на двата му пистолета са заредени, след което пъхна двата си черни кинжала в ножниците им и провери резервните си муниции.
— Весела Коледа! — каза на отражението си в огледалото над мивките.
Интересно, този човешки празник отбелязваше раждането на спасител, а ето че той отиваше на бойното поле, търсейки смърт.
И, да, определено изглеждаше като убиец, особено когато си облече дълго кожено яке и покри русата си коса с прилепнала черна шапка.
Разбира се, би могъл да е облечен с розов халат и пухкави пантофи и очите му пак биха го издали.
Извърна се от огледалото и отиде в спалнята. Когато преди два месеца се бяха преместили тук, мястото начаса им се бе сторило като дом, защото Бити беше с тях. Сега то му приличаше на хотелска стая, нещо красиво, но временно.
Ако момиченцето ги напуснеше, нямаше да останат тук. Всъщност никога повече нямаше да се качи на третия етаж.
Излезе от спалнята и отиде в съседната стая, спирайки на прага. Мери и Бити седяха по анцузи на леглото, косата на момиченцето бе все още влажна от душа. Мери разресваше дългите кичури, като започваше от края и стигаше до върха, докато Бити бъбреше за коледното тържество, което Бет и Бъч организираха тази вечер.
— Значи, този голям, дебел тип в дрехи от червено кадифе се спуска през комина? — тъкмо питаше момиченцето.
— Да. Оставя подаръци под дървото и на сутринта всички отварят чорапите и пакетите си. Натъпкваш се с храна в четири следобед. Гледаш футбол и заспиваш. Събуждаш се в девет часа. Пак си гладен. Така че хапваш още нещо. Лягаш си и заспиваш като пребит.
— О, това е празник тъкмо като за татко! Само че трябваше да го направим по изгрев тази сутрин.
— Трябва да намерим време, което да е удобно за повечето в къщата.
Да, тържеството се подготвяше от седмици, но след появата на онзи мъж в къщата за аудиенции, на никого не му беше до празнуване. Рейдж и Мери обаче бяха настояли да не се отказват от плана.
Може би щеше да им отвлече мислите, като малкото чудо на Ласитър, битката с балони — съвършено навреме организирано приятно вълнение за момиченцето.
Бити продължи да задава въпроси за детството на Мери, а тя ѝ отговаряше по същия начин, по който решеше косата ѝ — бавно и нежно, сякаш никога вече нямаше да има възможност да го прави.
— О, татко! Здравей!
Бити се обърна към него и лицето ѝ бе така открито, усмивката — така искрена, че Рейдж едва не рухна отново. Само че не го направи. Влезе в стаята така, сякаш бе нощ като всяка друга, каза нещо, усмихна се, потупа Бити по рамото, целуна Мери по устните, каза им довиждане.
Бити изглеждаше притеснена.
Мери беше примирена и тъжна.
Искаше му се да остане с тях. Само че трябваше да върви.
Звярът може и да бе останал в клетката си от плът миналата нощ, но с цялото напрежение, което изпитваше, това нямаше да трае дълго, така че трябваше да си намери битка, за да изпусне парата. Това бе единственото му спасение.
— Пази се — каза Бити, докато Рейдж излизаше.
— Винаги — прошепна той през рамо.
Вместо да отиде на мястото, където се бяха уговорили да се срещнат, за да се присъедини към Зи, Бъч и учениците, той се насочи право към задните улички в западната част на финансовия район на Колдуел, дълбоко в сърцето на бойното поле, тръгвайки по тротоарите и сенките, които кръстосваше от… колко време вече?
Нощта бе също толкова студена, колкото и предишната, ала във въздуха се усещаше влага, която загатваше за сняг. На човеците това щеше да им хареса. То беше „в духа“ на празника им.
Никой не бродеше между изоставените сгради, които беше избрал да обикаля, не се виждаше нищо, освен изгорелите останки на стар седан, един гниещ диван и редица хилави мъртви дръвчета по напукания тротоар.
Нямаше коледни елхи, блещукащи по прозорците. Нямаше смях на празнуващи хора. Нямаше коледни песни, звънчета на шейна, елени, подаръци.
Рейдж си пое голяма глътка въздух, при което усети парене в гърдите, и сякаш се върна там, откъдето беше тръгнал.
Откакто Мери беше дошла в живота му завинаги, все така му харесваше да убива, защото благодарение на добрата стара програма за възпроизвеждане на Скрайб Върджин още от зачатието си бе създаден да брани расата. Нямаше ги обаче предишното отчаяние, тръпнещото нещастие, тъжното чувство, че заради проклятието си не е господар на съдбата си, а неин роб…