— Нищо — отвърна Акс, без да отмества поглед. — Абсолютно нищо.
— Добре. — Крейг не помръдна. — А с теб, Пейтън?
— Нямам никакъв проблем.
Парадайз улови братовчед си под ръка и го дръпна настрани.
— Е, щеше да ми разкажеш за онази жена, заради която се върна в клуба снощи, забрави ли? Готина ли е?
Класическо отвличане на вниманието и колко жалко, че изобщо беше нужно. Ала господин и госпожа Тренировъчна програма имаха право. Тази вечер отново щяха да имат полева тренировка. Никакви класни стаи, никакъв спаринг в тренировъчната зала.
Истински оръжия и истинска веселба, както се бяха изразили братята.
Последното, от което се нуждаеха, бяха междуличностни драми, които да ги отвлекат.
В гроба.
Елиз сякаш се рееше над земята, докато се качваше на втория етаж по стълбището за прислугата. Последното, което искаше, бе да я хванат по халат, лъхаща на нощния въздух и мъжа, когото току-що беше целувала в предния двор.
Интересно, искала бе именно това тръпнещо привличане, когато само преди няколко вечери си бе представяла как излиза с Трой. Искала бе точно това разцъфване, макар да не беше знаела точно какво е то. Търсила го бе и го бе открила. И то беше красиво.
Сапуненият мехур на щастието ѝ не издържа дълго.
Пое тихичко по застлания с килим коридор на втория етаж, мина покрай затворените врати на апартаментите за гости и покоите на баща си и наближи отворена врата.
Гласът на чичо ѝ беше далечен, макар той да бе съвсем наблизо в мрака вътре.
— … тази вечер. Навярно биха могли да ни сервират нещо за хапване на някоя тиха маса, само за нас двамата?
Отговорът на леля ѝ беше толкова тих, че Елиз не можа да различи думите.
— Ами… — промълви чичо ѝ. — Да, ще се върна по-късно. Навярно някой друг път, след време. Мисля, че има… Какво?… Да. Знам, че не спиш…
Елиз обви ръце около себе си и забърза с наведена глава и приковани в килима очи. Чичо ѝ обаче трябва да я беше чул или усетил, защото тъкмо когато тя стигна до стаята им, той се показа в светлината.
Лицето му беше лицето на череп, кожата — посивяла от стрес и страдание, очите — празни.
— Елиз — каза с мъртвешки тон. — Как си тази вечер?
Елиз се поклони и също премина на древния език:
— Добре съм, чичо мой. А ти?
Това беше обичайният отговор на обичайния въпрос, който не очакваше искрено описание на състоянието ѝ, просто проява на учтивост, така както някой би казал „наздраве“, след като кихнеш.
— Добре съм. Благодаря.
А после вратата се затвори.
Елиз не беше виждала леля си от трагедията насам и можеше само да предполага в какво състояние се намира тя.
Отиде в стаята си, където си обу удобен клин и пухкав пуловер, който баща ѝ не одобряваше. Погледна си часовника и видя, че остават дъъъъъълги часове, преди да дойде време да се измъкне тайно.
Без да вземе телефона си, естествено.
Много ти благодаря, татко.
Настани се на френското си писалище. Имаше научни статии, които трябваше да прочете, както и онзи учебен план за семинара през януари, който Трой ѝ беше пратил рано този следобед. Мислите ѝ обаче бяха разпилени, в главата ѝ се въртяха късчета от разговора на Акс с баща ѝ, телефонното обаждане на Пейтън, онази целувка на поляната, както и онова, на което бе станала свидетел току-що в коридора — всичко това задръстваше мозъка ѝ и му пречеше да разсъждава.
По някаква причина отново се озова в коридора пред стаята на Алишън.
Този път влезе направо, но после се поколеба, несигурна какво прави, какво търси. След миг се приближи до дрешника, защото нямаше къде другаде да отиде.
Затвори се вътре и се огледа наоколо. Дрехите по закачалките бяха разбъркани, по пода имаше купчини захвърлени неща.
Господи, все още миришеше на Алишън и любимия ѝ парфюм.
Гардеробът на Алишън — ризи, поли, дънки, ботуши, обувки с високи токчета, бяха все неща, които Елиз никога не би облякла — тесни, къси, кожени, с капси и нарочно направени цепки. Докато Елиз следваше правилата, Алишън категорично отказваше да се съобразява с очакванията на обществото.
Класическата дихотомия добро момиче/лошо момиче.
Клинично погледнато, не беше никаква загадка защо никой не говореше за смъртта ѝ. Баща ѝ изпитваше вина и може би мъничко чувство на превъзходство, задето неговото дете, „консервативната“ жена, бе тази, която беше оцеляла. Брат му беше обезумял от скръб и изпълнен с горчивина, че дъщеря му, непокорна и трудна, бе срещнала онзи край, с който всички се бяха опитвали да я сплашат, докато леля ѝ вероятно искаше да сложи край на живота си.