Единственото, на което Елиз бе способна, бе да се взира в пепеливото, съсухрено лице на леля си, докато тя обръщаше дрешника надолу с главата.
Тя бе причината за безпорядъка, не Алишън. Тя бе изпокъсала дрехите… и щеше да го направи отново, тук и сега.
Изведнъж Елиз почувства, че ѝ се иска да заплаче. Мисълта, че очакванията на обществото напълно бяха унищожили дори биологическата връзка между майка и дъщеря, бе… невъобразима.
И все пак нито за миг не би се досетила за истината. Преди смъртта на братовчедка ѝ всичко беше прикрито, леля ѝ и чичо ѝ се появяваха на всички събития красиво облечени и усмихнати, неизменно съвършената двойка. Докато дъщеря им бе поела по пътя на самоунищожението след смъртта на брат си — отначало полека, а после все по-неудържимо, докато разпадането на семейството бе станало очевидно и за останалите в къщата.
За останалите в обществото.
— Вече не сме добре дошли — процеди леля ѝ, докато смъкваше още и още закачалки, мяташе дрехи по пода, тъпчеше ги с босите си крака. — Никъде не ни канят! Отхвърлени сме от обществото и тя е виновна за това!
Елиз преглътна с усилие и погледна към вратата.
Беше почти сигурна, че ще повърне.
— Да не би да те шокирах с откровеността си? — подхвърли леля ѝ ехидно. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.
— Не — прошепна Елиз. — Не призрак. Пред себе си виждам лицето на зло, каквото никога не съм очаквала да видя в собственото си семейство.
Препъвайки се, тя бутна от пътя си живия труп на леля си и изскочи не само от стаята на Алишън, но и от имението.
Когато се озова на моравата пред къщата, подпря ръце на коленете си, наведе се и повърна в храстите.
След което затича по алеята, без дори да я е грижа, че няма къде да отиде.
29
По даден от Бъч знак, двамата с Акс пристъпиха в тяхната уличка зад изоставените постройки, отправяйки се един господ знае към какво.
По дяволите, беше по-тъмно, отколкото Акс беше очаквал, макар да осъзнаваше, че това бе, защото нямаше представа какво ще се случи, и беше инстинктивна реакция да си мисли, че светлината би го поставила в по-добра отбранителна позиция.
Не след дълго до ушите им достигнаха звуците на битка, които бързо се усилваха, също като миризмата на пролята кръв, както вампирска, така и лесърска.
Натъкнаха се на първия гърчещ се лесър на около осем пресечки от там и Бъч едва забави крачка, докато подминаваха проклетото създание. Просто извади черен кинжал, вдигна го над главата си и прониза неживия право в гърдите, изпарявайки го с пукот и дим — нещо, което Акс виждаше за първи път.
Не му беше времето да мисли за това обаче: осъзнаването на факта, че всеки миг може да го прострелят в главата, го караше да се съсредоточи върху онова, което бе живо, не това, което изпращаха обратно при Омега.
Не след дълго попаднаха на черни петна, лъщящи върху тротоара като разлята нафта, а после беше ред на червените пръски по тухлените стени…
Отекнаха изстрели.
Бум! Бум! Бум!
Бъч и Акс се втурнаха напред, удвоявайки скоростта си, докато не стигнаха до началото на друга задна уличка. Заковаха се на място зад ъгъла и заеха позиция за стрелба, Бъч — обърнат напред, Акс — в обратната посока.
Акс хвърли бърз поглед през рамо. Господи, никога нямаше да забрави сцената, която се разиграваше на петнайсетина метра от там.
Рейдж беше заобиколен от трима лесъри, до един въоръжени с ножове, и се биеше с тях с голи ръце, въпреки че на гърдите му висяха кинжали. А ако се съдеше по червения водопад, шуртящ по лявата му ръка, очевидно беше прострелян поне един, вероятно и повече пъти. Изглеждаше така, сякаш го бяха залели с червена боя…
Един лесър изскочи иззад същия ъгъл, зад който се бяха скрили Акс и Бъч преди малко, и слава богу за обучението. Вместо да губи жизненоважна секунда, помисляйки си Мамка му!, Акс натисна спусъците на пистолетите си…
Засякоха. И двата.
Бъч започна да стреля по посока на битката, опитвайки се да повали убийците, без да уцели Рейдж, което се оказваше невъзможно, защото братът все така продължаваше да се бие, въпреки че кръвта му изтичаше.
— Кама! — изкрещя Акс. — Веднага!
И този път подготовката си каза думата. Бъч хвърли поглед назад за секунда, давайки си сметка, че нямат друг избор, освен Акс да се хвърли в сърцето на битката, и извади истински черен кинжал.
— Без демонстрации! Просто свърши работата!
С тези думи метна оръжието и Акс го улови, хвърляйки се напред, замахнал право към гърдите на убиеца.