— Ще умре ли?
Лицето на Мани изникна пред неговото.
— Не и ако зависи от мен. Това се отнася и до теб. — Хирургът се обърна назад и нареди рязко: — Качете го в линейката.
Рейдж изсъска, когато носилката се раздвижи с друсане, а после пред очите му се разкри страхотен изглед към ярко осветения таван на караваната на Мани. Натовариха Акс зад него.
— Не казвайте на Мери — рече Рейдж на когото и да го слушаше.
Лицето на Мани отново изникна пред него.
— Сериозно? Наистина ли мислиш, че това е възможно? Току-що ти направих около сто и петдесет шева и ще трябва да довърша започнатото в тренировъчния център. Наистина ли мислиш, че нещо такова може да бъде потулено?
— Не искам да се притеснява.
Физиономията на Бъч също се появи в картинката. Изглеждаше бесен.
— В такъв случай не е трябвало да се хвърляш в битка сам, задник такъв. Исусе Христе, да не искаше да умреш там…
Мани му запуши устата.
— Достатъчно. Сега той е мой пациент. Може да се превърне в твоя боксова круша, когато не е с катетър и е в състояние да стои на собствените си крака, за да се изпикае.
— Акс ми спаси живота…
Това бе последното, което Рейдж каза, преди да изгуби съзнание.
Имаше нещо магическо в коледните дръвчета.
Мери седеше в библиотеката на имението, вдигнала крака на масичката пред бумтящия огън, с чаша топъл шоколад в ръката и захарно бастунче между устните, и съзерцаваше съвършената елха насреща си. Украсена с гирлянди от червено кадифе, златни топки и червени и златни светлинки, които блещукаха между клонките, тя въплъщаваше традицията, с която Мери, Бет, Джон Матю, Бъч и Мани бяха израснали. Напомняне за миналото, което ѝ помагаше да свърже двете части от историята на живота си, преди и сега.
— Там отдолу има толкова много подаръци — заяви Бити, връщайки се в стаята, след като си беше допълнила чашата с какао. — Взех и още маршмелоус. Искаш ли?
— О, благодаря, но все още не съм изяла моите.
Мери потупа дивана до себе си и сякаш това бе най-естественото нещо на света, Бити се приближи и се сгуши до нея, подвивайки излекуваните си от Ласитър крака под дупето.
— Май ще е най-добре отново да пусна песните. — Мери посегна към дистанционното на стерео уредбата. — Страшно харесвам Бинг Крозби.
— Ооооо. „Зимна приказка“ — каза Бити. — Мисля, че тази ми е любимата.
— И на мен.
— Мислиш ли, че татко ще иска отново да гледаме „Сам вкъщи“, когато се върне от работа?
— Мисля, че би могла да си заложиш главата.
Между тях се възцари мълчание, тихото припукване на огъня и старомодната коледна музика бяха единствените звуци, изпълващи уютната стая.
— Мамо?
— Хммм? — Мери отпи глътка шоколад и се удиви как дори когато всичко бе толкова объркано, топлата напитка бе все така вкусна. — Нуждаеш ли се от нещо?
— Какво става?
Ииииии ето че течността в чашата ѝ сега имаше вкус на мръсна сапунена вода.
— Какво искаш да кажеш?
— Знам, че нещо не е наред. С татко се държите особено. Да не съм направила нещо лошо? Не искате ли да ме осиновите?
Мери се надигна толкова рязко, че едва не лисна какаото си върху дивана.
— Господи, не, искаме те, завинаги.
Момиченцето се взираше в дървото насреща.
— Сигурна ли си?
— Сто процента. Бити, погледни ме. Моля те. — Красивите очи на момиченцето се обърнаха към нея. — Никога не се съмнявай колко много те обичаме. Каквото и да става, това е едничкото, за което никога не бива да се притесняваш.
— Тогава какво не е наред?
Мери се поколеба. Не искаше да я лъже, но едновременно с това новина като тази за появилия се мъж не беше нещо, което искаше да сподели в отсъствието на Рейдж. И най-вече все още не знаеше какво да каже за „чичото“, появил се отникъде.
— Ъ…
Звукът на забързани стъпки я накара да настръхне. В имението определено не искаш да чуеш този звук да се приближава към теб, когато хелренът ти е на бойното поле.
Джон Матю се появи на прага и Мери скочи на крака при вида на пребледнялото му лице.
— Колко е зле?
— Какво става? — попита Бити уплашено. — Татко… Какво се е случило с татко ми?
Джон Матю се залови да обяснява на езика на знаците и уплахата на Бити още повече се усили.
— Какво има? Какво не е наред?
— Добре, добре е. — Мери посегна към момиченцето. — Всичко е наред. Ранен е, но го карат насам. Ще отида да го видя…
— И аз ще дойда.
— Не мисля, че е добра идея, миличка.
Бити скръсти ръце на гърдите си.
— Аз член ли съм на това семейство, или не?
Мери преглътна буцата, заседнала внезапно в гърлото ѝ.