— Няма да ти хареса онова, което ще видиш.
— Той беше с мен, когато бях при Хавърс. Аз ще сторя същото за него.
Джон Матю подсвирна тихичко и когато Мери погледна към него, каза нещо на езика на знаците. Тя кимна, взела решение.
— Добре, ела с мен. Ала ето как стоят нещата: зависи от лекарите. Може да ни пускат само по една наведнъж или изобщо да не ни пуснат.
— Ще направя каквото кажат доктор Джейн и доктор Манело.
Мери протегна ръка и Бити пристъпи към нея за една бърза, трескава прегръдка. След това забързаха след Джон Матю във фоайето, покрай голямото стълбище и надолу в подземния тунел, отвеждащ в тренировъчния център.
Докато се носеха под флуоресцентните лампи на тавана, се държаха за ръка, вървейки в крачка — Мери скъси малко своята, а Бити удължи нейната.
— Недей да плачеш, мамо — каза момиченцето тихичко.
— Не знаех, че плача — прошепна Мери, докато си бършеше бузите. — Толкова се радвам, че си с мен.
31
— Не, няма да остана тук.
Акс понечи да седне в болничното легло и негодуващият ропот, изтръгнал се от всяка кост, сухожилие, мускул и сантиметър от кожата му, бе толкова оглушителен, че не можа да чуе вероятно крайно разумното обяснение на доктор Манело за това защо трябва да го кара по-полека.
— Не. — Акс посегна към иглата на системата в ръката си. — Тръгвам си.
Доктор Манело го стисна здраво за китката.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
— Сам ще го извадя, ако ти не искаш.
— Слушай, хлапе, нека ти напомня, че само преди един час те оперирах насред шибаната улица.
— Чувствам се отлично.
— Устните ти са посинели.
— Тялото си е мое.
Докато двамата се разправяха, строгият интериор на болничната стая и повдигащото се легло, в което го бяха сложили, му лазеха по нервите. Също както и болничната нощничка. И това, че беше бос. Както и мисълта, че може да го задържат тук през целия ден.
Всъщност всичко му лазеше по нервите.
— Сериозно? — отвърна хирургът, но поне пусна ръката му. — С това ли ми излизаш? Тялото си е мое?
Това ли беше казал? Не си спомняше.
Все тая.
— Стори ми се добър отговор. — Акс тръсна глава. — И хайде де, нали взех вената на Избраницата. До шест часа всичките ми рани ще са заздравели, отвътре и отвън. Костите ми не са счупени, сам каза, че нямам сътресение, освен това спасих живота на член от Братството на черния кинжал.
— И смяташ, че това ти дава правото да духнеш от тук ПЛП?
— Окей, нямам представа какво означава ПЛП.
— Против. Лекарско. Предписание. Задник.
— Е, това би било ПЛПЗ, нали така?
— Искам да те светна, че обмислям дали да не ти фрасна един.
— Нямаше ли някаква хипотетична клетва, която вие, човешките лекари, давате?
— Хипократова. И хипотетично можеш да си тръгнеш и да получиш усложнение и след три часа да се наложи отново да ги отворим, само че тогава ти ще си седиш вкъщи с пръст в задника и кръвта ти ще си изтече.
— Пръстът ми никога не се е доближавал до тази област.
— Може би трябва да пробваш. Може да ти размърда мозъка.
Беше по-силно от Акс. Разсмя се и много скоро доктор Манело се присъедини към него, поне докато Акс не се закашля и не се улови там, където беше намушкан.
— Видя ли? — мрачно каза доктор Манело.
— Просто ме наболява малко. — Акс си пое дълбоко дъх и почти успя да скрие гримасата си. — Виж, докторе, просто ме остави да си вървя. Ще взема автобуса и…
— Няма да успееш да се дематериализираш.
Мамка му. Вероятно беше прав.
— Какво толкова те чака вкъщи, по дяволите? — попита доктор Манело. — Котка? Някакъв пес, който се боиш да не ти изяде къщата?
— Просто искам моето си легло. — Въпреки че спеше на пода. — Нищо повече.
Доктор Манело се облегна на стената, смръщвайки се така, сякаш някой, който не говореше неговия език, се канеше да пусне наковалня върху крака му и той се опитваше да измисли как да му каже, не, моля те, не го прави.
— Наистина ще си тръгнеш — измърмори той.
— Дори ако се наложи да вървя пеша до вкъщи.
Последва дълго мълчание.
— Добре — заяви доктор Манело най-сетне. — Ще те закарам с линейката.
— Какво? Мамка му, докторе, не мога да те помоля да го направиш…
— Какъв друг избор имам, твърдоглаво копеле такова? Просто ще изкуцукаш от тук, ще се скриеш в шибания автобус, ако се налага, а после ще слезеш някъде в Колдуел, само за да откриеш, че изобщо не си в състояние да вървиш, и да умреш като препържена палачинка под лъчите на слънцето. След като изхабих най-малко три метра от най-добрия си хирургичен конец и поне няколко кичура от косата ми посивяха, докато те закърпвах, арогантен Хъмпти Дъмпти такъв.