Акс се засмя и се отпусна в инвалидния стол, което беше едновременно облекчение и мъчение.
По дяволите, логично бе да си помислиш, че бедрото му ще е благодарно, че вече не трябва да носи тежестта му, нали? Защо тогава отново пулсираше?
— Утре няма да има часове — каза Рейдж.
— Аха, слушай, вярно ли е, че никой друг не е пострадал, само ти и аз?
— Имало е още няколко кратки схватки, но нищо сериозно. Останалите убийци просто избягали. Сякаш се страхували да не ги изпратят у дома. Мисля, че нещо се случва с Омега. Не знам.
Акс кимна, все едно имаше какво да добави към обсъждането на Омега, Обществото на лесърите или подробности от кухнята на войната. Което изобщо не беше така. Просто се беше оказал на правилното място в правилния момент и не беше прецакал всичко.
Имаше чувството, че го изкарват някакъв герой, какъвто изобщо не беше.
Единствено той знаеше каква лъжа беше това.
— Ами, ъ, аз ще си вървя. Доктор Манело ще ме откара у нас.
— Сигурен ли си, че е добра идея, синко?
Акс хвърли поглед към семейството на Рейдж.
— Аз, ъ… някой ме чака.
Усмивката на Рейдж бе бавна и многозначителна.
— Е, това е добре, синко.
— Всъщност прекалено добре за мен.
— О, и това го разбирам. Вярвай ми.
Акс кимна на жената и момиченцето и даде назад с инвалидния стол, за да може да го обърне и…
Момиченцето заобиколи леглото и застана пред него. Беше толкова дребничко и крехко на вид, с китки, които едва ли бяха по-дебели от пръстите му, и раменца не по-широки от разперената му длан. Ала прелестните ѝ кафяви очи бяха будни и интелигентни, а косата ѝ — лъскава и гъста. С клина си и симпатичния червен коледен пуловер на снежинки, тя го плашеше повече от глутница лесъри.
Ами ако я прекършеше? И не че някой искаше от него да я вдигне, но ако издишаше по-силно и тя се строшеше като стъкло?
Е, като за начало, независимо дали беше полумъртъв, или не, Рейдж щеше да скочи от болничното легло и да го превърне в лак за пода.
— Ъ… — Акс погледна към родителите ѝ, обзет от паника. — Ъ…
— Може ли да те прегърна? Задето спаси баща ми? — попита момиченцето.
Акс начаса погледна към Рейдж. И, да, може и да поклати глава, както когато някой те попита: Хей, искаш ли да подържиш тази хапеща костенурка? Или: Какво ще кажеш да те заразим с малария? Или вечния шлагер: Защо не скочиш в тази пълна с алигатори септична яма? Със свински пържоли около врата и печени ребра, натикани в…
Акс се намръщи. Мери и Рейдж изведнъж бяха придобили изражения, сякаш някой беше умрял. Какво, по дяволите?
Мамка му, не искаше да ги засегне. Отново погледна към момиченцето.
— Ъ… да. Разбира се.
Детето се хвърли на врата му, прегръщайки го толкова силно, че дъхът му спря. Акс вдига ръце и я потупа по крехките като на птиче лопатки.
А после замръзна, когато тя прошепна в ухото му:
— Той ми спаси живота. Ще ми се един ден да мога да сторя за него това, което направи ти.
Откъсна се от него така бързо, както го беше прегърнала, и странно — в гърдите си Акс почувства зрънце… не беше сигурен какво бе то. Знаеше само, че бе топло и пълната противоположност на вледеняващата самоомраза, която носеше обикновено там.
Детето се върна при родителите си и преди нещата да бяха станали още по-разчувствани, отколкото си бяха и така, Акс им помаха за последен път, а после момиченцето дойде и му отвори вратата, защото той нямаше представа как да излезе от стаята без чужда помощ.
Доктор Манело стоеше в коридора отвън.
— Готов ли си?
— Аха.
— Да го направим.
Двамата поеха по коридора — добрият доктор с някакви тузарски мокасини на краката, а Акс със задник в стола, чиито колелца скърцаха по лъснатия под.
Пътува в задната част на линейката, защото стъклата отпред не бяха затъмнени.
Акс нямаше нищо против да не знае точното местонахождение на тренировъчния център. Така имаше време да помисли.
По някаква причина думите на Рейдж отекваха в главата му.
Няма по-голяма глупост от това да се укоряваш заради нещо, което съдбата е решила дали да се случи, или не.
Акс простена и разтърка очи. Господи, толкова беше уморен…
— Хей, пристигнахме.
Акс подскочи и изруга, когато в тялото му изригна агония, всичките му рецептори за болка лумнаха изведнъж.
Доктор Манело беше в задната част на линейката, надвесен над инвалидния стол.