— Искаш ли да ти помогна да слезеш?
— Не. — Акс стисна зъби и сложи длани върху тапицираните облегалки отстрани. — Сам ще го направя.
Хирургът се дръпна назад, проницателните му, непропускащи нищо очи бяха нащрек за всякакви признаци на сериозни проблеми, докато Акс се изправяше на крака.
— Можеш да задържиш нощницата и пантофите. Мамка му, задръж и инвалидния стол, моля те.
Акс изсумтя, докато се тътреше към задната врата.
— Като награда от телевизионно състезание? Не, благодаря, можеш да си вземеш стола.
Докато хирургът скачаше със завидна лекота, за да отвори широко двукрилата задна врата, Акс имаше чувството че е на сто и осемдесет хиляди години. Успя обаче да слезе със съвсем мъничко помощ и се затътри към…
Защо от комина на къщурката излизаше дим? Все още беше само три часът през нощта.
Потискайки болките навсякъде из тялото си, той се съсредоточи върху това кой беше в къщата му… Да, беше неговата Елиз.
Не че беше негова.
Явно бе решила да дойде по-рано.
— Ще се справиш ли оттук нататък? — Дъхът на хирурга излизаше на бели облачета от устата му. — Искаш ли да ти помогна да се настаниш вътре?
— Не, благодаря, докторе. — Акс погледна към него и му протегна ръка. — Задължен съм ти.
— Така е. Само че обслужването с усмивка е безплатно. Просто се погрижи да дойдеш да те прегледам щом падне нощта, окей? Знам, че няма да имате часове, но трябва да ти сваля шевовете.
— Дадено.
Двамата се ръкуваха, след което хирургът затвори вратата на мобилната си операционна и си тръгна, докато Акс се отправяше към входната врата.
Мамка му. Не биха му се отразили зле няколко минутки, за да се среши и да си измие зъбите, преди да се види с Елиз. Да не говорим пък за превръзките…
Ха, а тя си беше мислила, че цепнатата кожа край окото му беше нещо сериозно.
Поне не можеше да го обвини, че не поддържа нещата между тях вълнуващи. Или най-малкото — изненадващи.
32
Чувствата бяха лукави малки дяволи.
Нерядко, знаеше Елиз, когато те сполети нещо разстройващо, шокиращо или дезориентиращо, преживяваш каквото и да е то — конфронтацията, тормоза, лошите новини, злополуката по твоя вина или пък по вина на някой друг — и излизаш от изпитанието с облекчение, че всичко е свършило.
И тогава започваш да го предъвкваш.
Докато седеше пред огъня, който беше напалила в камината на Акс преди часове, загледана в жълто-оранжевите пламъци, тя отново и отново разиграваше в главата си „майчинския“ монолог на леля ѝ. Господи, имаше чувството, че мозъкът ѝ е като грамофонна плоча, а мислите ѝ бяха иглата, която дращеше на едно и също място.
Дори след като беше проникнала в къщата, която не беше нейна (е, да, входната врата не беше заключена), и въпреки че седеше тук, на същото място, където двамата с Акс едва не бяха правили любов предишната нощ, единственото, което виждаше и чуваше, бе станалото в онзи дрешник…
Шум от двигател пред малката къщичка я накара да скочи на крака и за миг я обзе паника при мисълта, че по някакъв начин баща ѝ бе успял да я открие. После обаче долови присъствието на Акс, а кръвта, която ѝ беше дал, бе като пътеводна светлина, за която беше благодарна.
Ами ако се разсърдеше, че е дошла толкова рано? Трябва да беше около три. Три и половина? Което не беше чак такъв проблем, колкото това, че беше пристигнала тук малко преди полунощ.
Може би той нямаше…
Вратата се отвори широко и когато Акс пристъпи тежко в къщата, Елиз трябваше да запуши устата си с длан, за да не изпищи. Протегна слепешком ръка и се подпря на топлата фасада на огнището.
Акс беше в болнична нощница, босите му крака бяха пъхнати в чифт пантофи. Движеше се така, сякаш изпитва огромна болка, а по ръцете и рамото — а несъмнено и на други места — имаше превръзки.
Ала не това бе най-лошото. Лицето му беше нашарено, сякаш се бе приближил твърде много до цял куп ножове или пък бодлива тел.
Забелязал реакцията ѝ, той се закова на място.
— Толкова ли е зле?
— Господи… — Втурна се към него с разперени ръце, но после спря. — Къде не си ранен? Какво се случи?
Преди Акс да успее да я спре, тя мина от едната му страна и обви ръка около кръста му, за да го подкрепи.
— Облегни се на мен.
За нейна изненада, той го направи. И това я изплаши почти толкова, колкото и видът на лицето му.
— Ела до огъня — каза, макар вече да отиваха натам. — Да не си избягал от болницата? Как са те пуснали да си тръгнеш?
Когато стигнаха до нара, му помогна да се отпусне върху него. Светлината от огъня играеше по тялото му и, надяваше се Елиз, го сгряваше. В мига, в който го настани що-годе, тя скочи и се втурна да затвори вратата.