— Аз също искам да останеш. Ала мислиш ли, че това ще помогне на положението ти? От теб зависи.
Тя се намръщи и притихна за миг.
— Между другото, съжалявам, че дойдох по-рано.
— Не беше кой знае колко. Освен това винаги си добре дошла, по всяко време. Никога не заключвам. Просто влизай.
— Дойдох още преди полунощ.
— Защо? — Акс прокара длан по рамото ѝ. — И отново, наистина нямам нищо против. Нанеси се тук, ако искаш.
Мамка му, наистина ли го каза на глас?
— Бях разстроена. И нямаше къде другаде да отида.
Начаса закрилническият му мъжки инстинкт лумна, вампирските му зъби се издължиха, тялото му застана нащрек, въпреки нараняванията му.
— Какво стана? И кого трябва да убия?
И, да, това последното беше шега само наполовина.
Поне тя се усмихна леко. Но това не трая дълго.
— Аз, ъ… ами нали ти казах, че братовчедка ми беше убита? Помниш ли?
— Аха. Разбира се.
— Ами… отидох в стаята ѝ. След като ти си тръгна. Не го бях планирала, то просто… в крайна сметка се озовах там. Влязох в дрешника ѝ и взех да разтребвам. Цареше такава бъркотия, навсякъде дрехи, обувки…
Когато тя не каза нищо повече, Акс я погали по рамото.
— Разкажи ми, Елиз. И знай, че думите ти са на сигурно място.
— О, имам ти доверие. Просто… толкова е грозно.
— Имам опит с грозните неща. Не се страхувам от тях.
Тя изпусна дъха си на пресекулки.
— С братовчедка ми Алишън изобщо не си приличахме. Искам да кажа възпитаната дума за нея… беше разпусната. Дрехите ѝ не бяха като моите. Не мислеше като мен. Не се държеше като мен и страшно ѝ харесваше да бъде бунтарка. Беше красива и извън контрол и винаги съм имала чувството, че ѝ харесва да прави нещата напук на родителите си.
— Познато ми е — подхвърли той с далечен глас. — Това на никого не е помогнало.
— Може би ако беше имала повече време? Не знам. Може би щеше да се промени. — Елиз изпусна рязко дъха си. — Както и да е, бях в дрешника ѝ и разтребвах, когато леля ми влезе и ме изненада. Не я бях виждала от нощта, в която Пейтън дойде да им съобщи за убийството. Тя изглеждаше толкова зле. Болна. Сякаш бе остаряла с хиляда години, сякаш бе гладувала и бита.
Акс се обърна настрани, така че сега двамата бяха един срещу друг, и я прегърна.
— Беше ли благодарна за това, което си направила?
— Не. Ни най-малко. — Погледът на Елиз стана далечен. — Тя наговори отвратителни неща за дъщеря си. Единственото, което за нея има значение, е реномето и мястото на семейството в глимерата. Беше изпълнена с гняв и озлобление за това, че е покрита със срам. Разстроена, че не я канят по партита. Никога не съм виждала подобна потресаваща проява на егоизъм и не мога да спра да си мисля: нищо чудно, че Алишън се държеше по онзи начин. С такава майка?
Акс изскърца със зъби, задавен от гняв.
— Няма нищо по-ужасно от себична майка. Това здравата може да те прецака.
Като например жена, зарязала мъжа и детето си заради парите на глимерата. О, да. Беше чел тази книга, гледал беше и филма, беше си купил тениската с надпис, термочашата и дивидито. Имаше и плакат над леглото си.
Не каза обаче нищо за това. Сега говореха за Елиз и дяволите да го вземат, наистина искаше да чуе какво има да му каже тя.
Елиз поклати глава.
— Толкова бях разстроена, че изтичах по стълбите и изскочих навън… и повърнах на моравата отпред. А после продължих да тичам надолу по хълма, чак до пътя.
Акс си я представи как се носи в нощта и сърцето ѝ се къса, а никой от семейството ѝ не знае какво изпитва, нито го е грижа.
— Радвам се, че си дошла тук. И ми се ще да бях знаел.
— Благодаря ти, че не се сърдиш.
— Никога.
— Помолих Пейтън да ми каже какво се е случило с Алишън. Ще го видя утре.
Акс трябваше да овладее връхлетялото го безпокойство. Защото онова копеле по-добре да не си отваряше устата по въпроса за телохранителите.
— Трябва да открия истината. — Елиз извърна очи. — Трябва да знам, макар да не разбирам защо е толкова важно. Смъртта е необратима, нищо няма да се промени, ако науча какво е станало. Ала мозъкът ми не иска да се откаже и аз няма да се съпротивлявам.
— Може би искаш да научиш какво е станало, защото не можеш да получиш истинските отговори, които искаш.
— Моля?
— Ами… — Акс се прокашля. — Може би не можеш да попиташ баща си какво мисли наистина за тази смърт. Може би има и други неща, които би искала да знаеш за него. Какво мисли за загубата на майка ти. За какво се тревожи нощ след нощ. Може би не можеш да го достигнеш. — Акс се замисли за своя баща, затворен в мазето с всички онези парчета дърво. — Може би искаш да знаеш какво изпитва наистина към теб. Ала знаеш, че това никога няма да се случи. Никога няма да бъдете близки. Той винаги ще бъде някъде другаде. А най-гадното е, че макар да си даваш сметка за всичко това, то не означава, че търсенето ще спре. А не можеш да живееш с него до безкрай, без да полудееш. — Извърна очи от Елиз, но после отново я погледна и сви рамене. — Така че търсиш факти, опитвайки се да се сближиш с него, защото това правят хората. Търсят на погрешните места нещата, които не могат да открият на правилните.