После момичето внезапно направи крачка назад — и изкашля кръв. Пусна оръжието и пръстите му задраскаха към сребърното острие, щръкнало от шията й.
Грей се обърна.
Сейчан държеше втори метателен нож, готова да го използва.
Не се оказа необходимо.
Момичето се свлече на колене и падна по очи на пода.
Тъкър възкликна ужасено. Хвърли се напред, за да се притече на помощ, но беше безсмислено.
— Какво направи?
— Каквото трябваше — отвърна Сейчан. Очите й бяха изцъклени и студени.
Тъкър я зяпна.
— Та тя беше само дете.
— Не, не беше — прошепна Сейчан. — Вече не.
Грей знаеше, че тя е права. Момичето най-вероятно щеше да стреля и да убие Тъкър, а гърмежът щеше да изложи на опасност всички. Това беше тъжната истина — някои изтормозени, осиротели от войната деца никога не се възстановяваха, а се превръщаха в същински животни в детски тела.
Въпреки това сърцето го заболя. Споделяше мъката на Тъкър.
Сейчан тръгна спокойно през лобито.
— Да намерим Аманда. Затова сме дошли.
Грей обаче забеляза как пръстите й треперят, докато се опитваше да прибере неизползвания нож в канията на китката си.
— Сейчан е права — каза той и посочи към Тъкър. — Извикай кучето си. Трябва отново да надуши следата на Аманда.
Тъкър изгледа кръвнишки Сейчан, но се подчини.
Докато куче и водач претърсваха в тандем лобито, Грей отиде при бюрото на охраната. Там имаше ред монитори, свързани с лобитата на всеки етаж. Започна да сменя изгледите поред, търсейки някакви признаци за присъствието на други хора. Стигна до жилищната част на петнайсетия етаж, но без резултат. Всяко лоби тънеше в полумрак, показвайки мраморен лукс, фини килими и все същото безкрайно спирално стълбище.
Всичко изглеждаше пусто и недокоснато.
— Насам — повика ги тихо Тъкър. — Мисля, че намерихме нещо.
Каин душеше ожесточено вратата на асансьор.
Грей тръгна натам, като пътьом подбра Сейчан.
Тя стоеше отделно и се взираше с непроницаема физиономия в близката колона — аквариум. Когато Грей стигна до нея, Сейчан кимна към светещите медузи пред нея и прочете табелката.
— Това е гигантски хибрид на Turritopsis nutricula.
Грей поклати глава. Името не му говореше нищо.
— В края на живота си възрастният индивид се подмладява. Цикълът продължава непрекъснато и всеки път медузата започва отново.
Сейчан стоеше до окървавения труп на момичето. Очите й бяха мокри от сълзи. Вероятно виждаше самата себе си да лежи тук. Дали желаеше подобен шанс и за двете? Да се преродят, да започнат отново чисти и неопетнени, да си върнат детството?
— Този процес прави медузата безсмъртна — прошепна тя.
Грей кимна. Това чудо на природата наистина бе необичайно.
„Нищо чудно, че са го избрали за талисман на Вечната кула“.
Но Сейчан имаше друго мнение за вечния живот и го изказа на глас.
— Толкова е ужасно.
Грей не коментира и тя се извърна. Той тръгна мълчаливо с нея, оставяйки я да се справи сама с мъката си. Вървеше плътно до нея и пръстите му докоснаха опакото на дланта й — същата длан, която бе хвърлила ножа.
Очакваше да се дръпне, но тя не го направи.
Отидоха заедно при Тъкър и Каин.
Ковалски стоеше наблизо, проточил врат и загледан в спиралното стълбище, което се виеше през сърцето на постоянно въртящата се кула.
Грей проследи погледа му.
Отново го загложди нещо.
„Тази форма…“
Вашингтон, окръг Колумбия
ДНК молекулата бавно се въртеше на екрана — танц на кода, който съдържаше в себе си човешкото тяло в цялото му великолепие. Пейнтър обаче никога досега не бе виждал подобен фрагмент генетичен материал.
През средата на характерната двойна спирала минаваше трета нишка.
— Какво смяташ? — попита той. Използваше загадката, за да се разсее от тревогите за Кат и Лиза.
— Това е тройна спирала — с треперещ от вълнение глас отвърна Рени Куин. — Светият Граал на генетиката.
Рени опря големите си юмруци върху бюрото на Кат, за да разгледа по-отблизо изображението. Биологът на Сигма бе извикан да помогне на Пейнтър да пресее огромното количество данни, пристигащо от сървърите на лабораторията. Човекът беше от ирландски произход, с румена кожа и тъмнокестенява четина по бузите и скалпа. Беше също бивш боксьор в колежа си и изявите му бяха включвали и доста сбивания без ръкавици — навик, благодарение на който го бяха изхвърлили от рейнджърите.