Стъпки задумкаха към скривалището й. Кат се обърна към вратата, когато тя рязко се отвори. В помещението влезе охранител, следван от втори. Насочиха пистолетите си към Кат.
— Пусни ножа! — изрева единият.
Тя се подчини и вдигна ръце над главата си.
— Намерихме едната! — извика другият към коридора.
— Доведете ми я — нареди Маршал.
Охранителите я измъкнаха навън в коридора. Кат не оказа съпротива и се остави да бъде поведена под дулото на пистолетите към осветения кабинет на Маршал.
Жената стоеше с ръце на кръста. Стъпка ядосано нещо. Кат чу хрущене и по пода се пръснаха парчета пластмаса.
Бяха открили устройството, включено в мрежата им.
Маршал се обърна към нея с пламнали бузи и яростен поглед. Вече беше отпуснала ръка върху дръжката на електрическия си остен. Кат очакваше да бъде наказана. Искаше да бъде наказана.
— Къде е другото момиче? — остро попита Маршал.
Кат не откъсваше поглед от нея — не искаше да издаде с очи скривалището на Ейми.
— Ще те накарам да се разприказваш… — Маршал пристъпи към нея и опря остена в корема й.
Кат се завъртя в последния момент, когато сините искри изскочиха от черния край на палката. Токът я удари отстрани, кракът й се подгъна в агония и тя падна на коляно.
Стисна зъби от болка — и от отчаяние.
„Прекалено слабо беше“.
Оттласна се със здравия си крак и сграбчи Маршал за китката. Единият охранител се опита да я зашемети с пистолета си, но Кат успя да се извърти и ударът попадна в рамото й.
Тя се помъчи да се изправи на треперещия си крак, като сграбчи за допълнителна опора найлоновата завеса на близкия резервоар. Още държеше китката на Маршал и успя да вдигне високо остена. Металният връх се удари в пръта на завесата.
Затанцуваха искри.
След което светът избухна в пламъци.
Детонацията отхвърли Кат назад и тя полетя във въздуха. Над нея сини пламъци облизаха тавана и се разпространиха навън. Тя закри очите си с ръка и си представи как огънят се носи към най-отдалечената стая — склад и сервизно помещение с различни бутилки с газ под налягане, използван в лабораториите на комплекса. Сред тях имаше седем големи резервоара, маркирани с Н2.
Водород.
Без мирис, четиринайсет пъти по-лек от въздуха, силно експлозивен.
Беше пробила маркучите и съдържанието на големите бутилки бе изтекло в затвореното пространство. Водородът се бе събрал покрай тавана и не можеше да се надуши.
Кат падна по гръб и се плъзна по пода. Ужасната жега сваряваше всичко около нея. Единственото, което предпазваше кожата й, бе дебелият слой хидрофилен гел. Свойствата му, които поддържаха жените в резервоарите хидратирани и без рани, сега й предлагаха някаква форма на защита.
Това не можеше да се каже за останалите.
Макар и оглушена от взрива, чу писъците.
Мятаха се тела, горяха дрехи и лица.
В мига на самата експлозия Кат бе видяла как косата на Маршал се подпалва и се превръща в огнен ореол.
„Подходящ край за някого, който си играе на Бог“.
Надигна се с мъка, полузадушена от дима, жегата и липсата на кислород. Насълзените й очи превръщаха картината в размазан ад. Навсякъде около нея танцуваха пламъци, найлоновите завеси се топяха на черни потоци, обгорената апаратура пръскаше искри и съскаше.
Кат се изправи и залитна назад.
На два метра от нея се надигна друга фигура, която се беше скрила зад близкия резервоар. Скалпът й бе обгорен и напукан, по главата й се стичаше кръв.
Маршал вдигна пистолета на единия охранител и излезе от прикритието си.
Кат се опита да избяга, но краката й се подгънаха. Тя падна, поддържайки се на едната си ръка.
Маршал направи още една стъпка напред, насочила оръжието към лицето на Кат. В погледа й нямаше ликуване от предстоящото убийство — само болезнена необходимост, последен акт на отмъщение.
Но не тя беше онази, която си отмъсти.
От съседния резервоар се надигна голо тяло, подобно на труп, излизащ от гроба си.
Маршал забеляза движението и се обърна… и в мъртвите й очи проблесна ужас.
От гъстото желе се надигна ръка, стиснала дълга черна палка. Замахна с цялата мъка на скърбяща сестра. Твърдият метал улучи Маршал в носа и счупи костиците му.