Лиза рискува да надникне. Видя жената с пистолета да мъкне раненото момиче към прикритието на гъстия пушек. Сирените вече ревяха оглушително и блясъкът на светлините ставаше все по-ярък.
Тогава жената се озърна през рамо към джипа.
Едва тогава Лиза успя да разгледа лицето й. Гледката я разтърси — позна приятелката си, въпреки че косата й беше обръсната.
„Кат“.
— Пипнах я — със задоволство обяви стрелецът.
Не!
Лиза блъсна мъжа с рамо. Пистолетът му изтрещя, но стрелецът беше изгубил прицела си. Тя подаде глава навън и видя, че Кат не е пострадала — и искаше това да си остане така.
— Кат! Бягай!
Другият охранител грубо я дръпна назад.
Кранстън се надигна, колкото да надникне назад. Изгледа многозначително Лиза. Беше разбрал какво става.
— Значи с нея сте били в тандем — каза Кранстън и нареди на хората си да заловят Кат.
Стрелецът сграбчи Лиза за косата и я измъкна навън, използвайки тялото й като щит.
Кат беше намерила някакво подобие на прикритие зад едно кошче за боклук.
— Хвърли оръжието! — извика й Кранстън от колата. — Излез! Или ще пръснем главата на приятелката ти.
— Не го слушай! — изкрещя Лиза.
Стрелецът стисна косата й още по-силно, изтръгвайки кичури.
Лиза отчаяно гледаше как Кат хвърля пистолета и излиза на открито.
— Хвани я — нареди Кранстън на другия охранител. — Трябват ми отговори. Но ако се опита да създаде проблеми, можеш да я застреляш.
Кат явно разбра каква е заповедта и дойде доброволно, вдигнала ръце върху главата си.
— А другата? — попита Кранстън, когато охранителят се върна с Кат.
— Мъртва е.
Лиза и Кат отново се събраха на задната седалка, между двамата въоръжени мъже.
— Ужасно съжалявам — прошепна Лиза.
Лицето на Кат се бе превърнало в маска на яростта — но гневът й не беше насочен към Лиза. Ръката й намери нейната й я стисна.
В малкия жест имаше утеха, прошка и обещание за отмъщение.
Появиха се пожарни, линейки и полицейски автомобили, които профучаваха покрай тях с надути сирени и пуснати светлини.
— А сега накъде? — попита шофьорът, докато палеше.
Кранстън се загледа към горящите останки от клиниката си.
— Извън града… тук стана прекалено горещо. — Извърна се от пожара и дима. — Ще ги заведем на разходка сред природата. До Хижата.
Вашингтон, окръг Колумбия
От мястото си в комуникационния център Пейнтър гледаше огнения репортаж от Южна Каролина. Картината се предаваше на живо от един от двамата, които бе изпратил да проверят клиниката по фертилитет в Чарлстън.
Екипът му беше пристигнал на място преди петнайсет минути. Пожарникарите вече се сражаваха с огъня. Водни струи бликаха от камиони и стълби. Парамедици и други екипи за спешна помощ се грижеха за пострадалите от изгаряния и онези, които бяха вдишали твърде много дим. Други жертви имаха порязвания и натъртвания от летящите отломки и стъкла.
Четири тела бяха покрити с чаршафи.
Пейнтър очакваше, че ще има и още.
Дали Кат или Лиза щяха да бъдат сред тях?
Когато хората му докладваха, той се беше надявал, че цялото това унищожение е дело на Кат, но със същия успех можеше и да е мярка за прикриване на следите. Някой беше открил следящото устройство на Кат, а Гилдията бе прочута с политиката си на изгорена земя. Самият той се бе сблъсквал с нея неведнъж в миналото. Ако някой се приближаваше прекалено много, Гилдията изгаряше всички мостове, които водеха към нея — и към тайните й. Цената, последствията и жертвите нямаха значение.
— Директоре.
Обърна се и видя — за пореден път — Джейсън Картър, застанал зад него.
— Искам да видите нещо — каза хлапето и го помъкна към един монитор, зад който работеше друг анализатор. Макар човекът да бе десетина години по-възрастен, Джейсън постави ръка на рамото му, сякаш беше баща, окуражаващ отрочето си. — Двамата с Лайнъс работехме по един проект за Кат, преди тя да замине.
— Работим вече от около три месеца — добави Лайнъс.
„За какво става дума?“
Търпението на Пейнтър вече се изчерпваше, но той им даде знак да продължат.