Но металът започваше да изстива и от време на време заблуден робот се опитваше да продължи към тях. Няколко добре прицелени куршума сложиха край на тези опити.
Сейчан погледна назад.
— Трябва да потърсим…
Целият свят се разтресе от гърмежа. Беше толкова силен, че събори Грей на колене. След мощния тътен остана силна вибрация, от която го заболяха зъбите. Налягането се промени — тъпанчетата му изпукаха.
Двамата със Сейчан се спогледаха.
Страхът в очите й отговаряше на собствените му чувства.
Внезапно коридорът се напълни с няколко сантиметра вода, сякаш от спукана тръба. Грей си представи пилона, в който се намираше скритата база.
Той наистина беше просто една чудовищна тръба.
В коридора нахлу още леденостудена вода.
Ковалски се появи на ъгъла и зашляпа към тях, понесъл на ръце жена в безсъзнание. Главата й се люшна към Грей, когато гигантът я намести, за да му е по-удобно. Въпреки липсата на коса Грей я позна незабавно.
„Аманда… жива е!“
Но нямаха време да празнуват.
— Какво става? — изрева Ковалски.
Тъкър и Каин го следваха. И двамата изглеждаха не по-малко разтревожени.
Сейчан се наведе, натопи пръст във водата и я опита.
— Солена.
Място за съмнение нямаше.
— Пробили са собствената си тръба — каза Грей и посочи към асансьора. — Това място се наводнява. Да се махаме! Веднага!
„Често даваме на враговете си средствата за собственото им поражение“.
Едуард си спомни цитата от Езоп, научен навремето в Итън Колидж, когато беше още момче. Макар и извън контекст, сентенцията изглеждаше подходяща, докато наблюдаваше унищожението през прозореца на малката евакуационна капсула.
Херметически затворените лодки бяха разположени като мехури по обиколката на централния пилон. По външната стена на колоната и по долната част на платформата вървяха релси, които продължаваха по петте лъча на звездата и изхвърляха капсулите далеч от острова.
Патрулите вече очакваха пристигането на евакуиралите се.
И особено скъпоценният товар в скута на Едуард.
Добре увитото, тихо скимтящо новородено носеше огромни обещания както за онези, на които служеше Едуард, така и за самия него. Детето бе застраховка, че ще бъде спасен от гроб в морето. След като го взе, той се беше обадил, за да докладва за атаката.
Вестта обаче вече бе стигнала до източника на онзи студен компютризиран глас.
— Взети са нужните мерки. Погрижете се детето да бъде в безопасност.
Едуард смяташе да направи точно това.
Погледна през прозореца. Капсулата можеше да побере десет души, но двамата с Петра бяха единствените пътници.
Отвън светът беше тъмен като някаква огромна подземна зала. Докато бягаха, беше видял сините светлини по дължината на централния пилон. Експлозиите разкъсваха стоманата в бетонните стени и отслабваха цялата структура. Огромната маса на кулата над тях щеше да продължи това разрушение и да смаже всичко под себе си.
И това не се отнасяше само за този пилон.
Сини светлини цъфнаха в тъмната гора от бетон около тях, подривайки подпорите на острова. Отекна гръм, който разтърси капсулата. За момент светът отгоре заприлича на електрическа гора в нощта, прекрасна и смразяваща едновременно.
Спомни си и друга поговорка от младостта, докато се взираше навън.
„Всяко добро нещо си има край“.
— Бягайте! — извика Грей, сочейки към асансьора.
Екипът забърза напред, газейки през достигащата до коленете вода.
Ковалски носеше Аманда и стъпваше, като вдигаше високо колене и внимаваше да не се натъкне на още някой от металните паяци в лобито. Предпазливостта му се оказа напразна — последните оцелели роботи бяха унищожени от ледения поток.
Стигнаха до асансьора, който все още работеше — но докога? Грей натисна бутона за повикване, за да отвори вратата.
Нов силен трус разлюля комплекса, съпроводен с приглушен тътен, когато нещо подаде. По коридора към тях се понесе вълна, която набираше мощ.
Вратата бавно запълзя настрани.
Вълната ги удари и ги натика в кабината. За секунди се озоваха до кръста във вода. Студът ги пронизваше до костите. Трепереща, Сейчан натисна бутона за лобито. Грей затаи дъх. Всички се загледаха към тавана, молейки се мълчаливо двигателите още да работят.