Моментално разбра какво става. Гилдията никога не вземаше половинчати мерки, когато трябваше да прикрие следите си. Не бяха разрушили само един от пилоните.
А всички.
Грей осъзна ужасяващата истина.
„Целият остров потъва“.
29.
2 юли, 20,01 ч.
Оринджбърг, Южна Каролина
Пътуваха вече около час на запад от Чарлстън. Кат забеляза табела с надпис „ОРИНДЖБЪРГ“. Похитителите й — директорът на клиниката доктор Пол Кранстън и тримата с него — избираха предимно второстепенни пътища и се движеха с много по-висока скорост от допустимата за този селски район.
Кранстън прекара по-голямата част от пътуването, говорейки по мобилния си телефон. Кат подслушваше, но не научи почти нищо от думите му. Личеше си, че той и останалите още не знаеха какво се бе случило в клиниката, не подозираше, че истинският виновник за цялата разруха седи на задната седалка в собствената му кола.
Кат нямаше намерения да попълва знанията му, но съдейки по погледите, които й хвърляше Кранстън, докторът несъмнено подозираше, че тя е в основата на всичко. Отговорите обаче явно трябваше да изчакат, докато не стигнат до целта си.
Научи последното от телефонния разговор преди малко. Кранстън се бе поизправил в седалката, характерният му презрителен тон бе изчезнал, гласът му звучеше угоднически и уплашено.
„Веднага ще доведем и двете“.
Онзи от другата страна на линията явно му беше натрил здравата носа. След разговора Кранстън дълго остана неподвижен и пребледнял, с телефона в скута, загледан унило през прозореца към полетата с тютюн и памук.
Накрая излезе от унеса си и позвъни отново.
На жена си.
„Добре съм, скъпа. Дори не бях в клиниката, когато е избухнал пожарът. Сигурно е изтекъл газ. Знам, знам… но имам куп други пожари за потушаване. Целуни Майкъл от мое име. Кажи му, че ще се върна за фойерверките на четвърти. Какво? Да, извинявай, аз… връзката се разпада. Не чух какво… ох, както и да е“.
Накрая се предаде. Извън града обхватът беше лош.
Кат слушаше и не можеше да съчетае в едно този отдаден на семейството си мъж с ужасите, скрити под изследователския център.
Разговорът събуди болезнения й копнеж по собственото й семейство. Монк сигурно подготвяше децата за сън в момента, обличаше Пени в широката й пижама и слагаше Хариет в люлката й с висящите над нея мечета. Представи си как я прегръща през кръста, след като ги е сложил да спят, привлича я към себе си, доволен, че е заобиколен от момичета.
Лиза стисна ръката й, сякаш беше прочела мислите й.
Кат бе благодарна за жеста, но определено смяташе да се върне в обятията на Монк. А това означаваше, че първо трябва да се освободи.
Възможността да постигне това намаляваше с всеки следващ километър. Кат подозираше, че след като стигнат целта си — Хижата, бягството ще бъде невъзможно. Въпреки това трябваше да бъде търпелива. Трябваше да изчака удобния момент, подходящия шанс.
И най-сетне го получи.
Джипът зави по дълъг второстепенен път, по който не се виждаха други коли. Лятното слънце беше увиснало ниско над хоризонта, грамадните дъбове покрай шосето хвърляха плътни сенки.
Тя стисна малко по-силно ръката на Лиза, за да я подготви.
— Трябва да ида по нужда — на висок глас заяви Кат.
— Ще търпите — пренебрежително отвърна Кранстън.
— Няма. Действам сега — или навън, или вътре.
Кранстън се обърна и я изгледа, като се опитваше да прецени тази нейна решимост. Кат отвърна на погледа му. Очите й се стрелнаха за момент към празния път и тя въздъхна.
— Добре. Спри колата. — Следващите му думи бяха към единия охранител. — Побегне ли… застреляй я.
Фордът отби и спря.
Кат леко подръпна Лиза с надеждата, че тя ще я разбере.
В отговор Лиза стисна ръката й.
— Аз също ще ида… така и така спираме.
„Добро момиче“.
— Ще се редувате — каза Кранстън. — Нямам намерение да рискувам.
Слязоха от вратата зад шофьора, оставяйки двамата отпред. Единият охранител хвана Лиза за ръката и отпусна длан върху дръжката на пистолета си.
Кат тръгна към сянката на един дъб.
— Достатъчно! — извика й Кранстън през отворения прозорец.