— Не, имаме специални планове за този.
— Какви планове? — попита Блейк, но въпросът му прозвуча несигурно, сякаш не искаше да научава отговора.
— Той е добър снайперист — започна Петра.
Грей се мъчеше да слуша, но киселината сякаш прогаряше съзнанието му. Светът се сви, гласът й сякаш достигаше до него по дълъг тунел.
— След четирийсет часа…
Последните й думи преминаха в шепот, докато той се свличаше на палубата до Сейчан. Зрението му се стесни до точка. И през нея гледаше как Сейчан помръдва коляно и изключва камерата, закрепена за бронежилетката на Каин, скривайки факта, че е записвала разговора, преди останалите да се усетят.
Молеше се някой да слуша. Някой трябваше да слуша.
Това беше плячката, заради която бяха рискували толкова много.
Най-голямото съкровище на света.
Информацията.
Докато Грей губеше съзнание, последните смущаващи думи го последваха в мрака:
— След четирийсет часа този мъж ще убие президента на Съединените щати.
III.
Ловни полета
32.
3 юли, 13,04 ч.
Вашингтон, окръг Колумбия
Пейнтър чакаше бурята.
Намираше се в централния коридор, който пресичаше най-долното ниво на командния бункер. Тук Сигма пазеше най-големите си тайни. До него имаше стая, в която през последните пет часа бяха влезли само шепа хора. Пейнтър стоеше на поста си, а мускулите му бяха стегнати на възли.
Искаше му се да закрачи напред-назад, за да пропъди безпокойството си. Нуждаеше се от движение.
Беше минал почти ден, откакто бе научил последните вести за Кат и Лиза, като дори те бяха само неясни снимки от камерата на банкомат.
Оттогава от тях нямаше ни вест, ни кост.
Положението го гризеше отвътре, прогаряше духа му.
Но той имаше дълг, който не можеше да бъде зарязан.
Асансьорът в края на коридора се отвори с мелодичен звън. Първите двама, които излязоха, бяха хора от Сикрет Сървис. Измериха Пейнтър с поглед. Единият тръгна по коридора; другият остана на място и направи знак на президента Джеймс Гант, че може да излезе от кабината.
Следваха го още двама агенти.
Генерал Меткаф вървеше до президента.
— Насам, сър.
Погледът на Гант се спря върху Пейнтър. Беше като буреносен облак — ярост в очите, зачервено лице, решителност във всяко движение. Дори походката му бе гневна. Пейнтър се надяваше, че ще получи новини, преди да започнат ударите. И не беше напълно сигурен, че дори и след това те ще му се разминат. Но рискът трябваше да се поеме.
Гант погледна часовника си, докато изминаваше последните крачки.
Явно броячът вече работеше.
— Това е отстъпка — презрително каза президентът със силен южняшки акцент. — Заради дългата и безупречна кариера на генерал Меткаф. Той е единствената причина да съм тук. И това е последната отстъпка, която ви правя.
— Разбрано, господин президент.
Гант сви юмрук.
— Така че казвайте каквото имате за казване и да приключваме.
Вместо това Пейнтър се обърна към Меткаф.
— Какво е положението с тези агенти?
— Внимателно проучени — отвърна Меткаф. — И четиримата. Ще са ви нужни за онова, което предстои.
Гант ги изгледа.
— Нужни? За какво?
Пейнтър се дръпна крачка назад.
— Преди да започна, господин президент, искам да видите нещо.
Обърна се и отиде до вратата. Единият агент на Сикрет Сървис го последва. Пейнтър отвори и пусна мъжа да влезе пръв и да огледа помещението. Когато излезе, лицето му бе като че ли по-бледо.
— Чисто е — заяви агентът и отстъпи настрани.
Пейнтър задържа вратата и кимна на Гант.
Президентът го изгледа свирепо, оправи вратовръзката си и влезе в стаята.
Пейнтър го последва заедно с друг агент, а останалите заеха позиции в коридора.
Гант пристъпи машинално към болничното легло. Спря до него, сякаш бе глътнал бастун… и рухна на колене, като едва не падна върху матрака. Раменете му се разтресоха. От гърдите му се изтръгнаха ридания.
Дори Пейнтър още да хранеше съмнения в искреността му, сега те окончателно изчезнаха.
— Детето ми… — извика той. — Жива е.