— Съжалявам за сигнала. Това са данни от ПНР самолет, кръжащ на височина единайсет хиляди и шестстотин метра над Сомалия.
Тереза Гант се размърда в стола си.
— ПНР?
— Подслушване, наблюдение, разузнаване — обясни зет й. — Казано по-просто, уши и очи в небето.
— След това пуснах сигнала през сателита на НРС, който е на геостационарна орбита.
— Значи сигналът е на живо? — оживи се Уорън Дънкан.
— Имаме забавяне с около шест секунди. Поисках установяването на връзката едва преди половин час.
Президентът присви очи към екрана.
— И какво гледаме?
Картината се движеше бързо успоредно на черен път. По краищата профучаваха дървета и храсталаци.
— Според координатите, това е пътят, който минава през гористите части на Кал Мадо.
На екрана се появи чифт крака, а после и лице на малко чернокожо момче. Звукът беше по-лош и от видеото, прекъсваше непрекъснато.
— … тук… насам… бързо…
Момчето се отдалечи от камерата. Тичаше с характерната за младостта енергия.
— Кой снима това? — попита министърът на отбраната.
Пейнтър си позволи момент на задоволство.
— Един от най-новите ми сътрудници.
Планините Кал Мадо, Сомалия
Каин тичаше след Бааши.
— Вижте! — извика момчето и рязко спря. Ръката му сочеше към джунглата. Изровена пътека се отделяше от главния път.
„Ако изобщо може да се нарече път“ — помисли си Грей.
Вървяха през планината вече четирийсет и пет минути и засадата беше останала на километри зад тях. Бяха се върнали на пътя, след като заобиколиха отдалеч смъртоносната блокада.
Грей непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двигатели отзад и наложи бързо темпо през планините. Постепенно чакълът под кубинките му се смени с пръст, а когато се озоваха сред обвитите в мъгла възвишения, само следите от гуми показваха къде е пътят.
Не след дълго сухите низини останаха далеч назад, сякаш бяха в някакъв друг свят. Злачни поляни се спускаха към долини, в които растяха хвойни и тамянови дървета. Навсякъде около тях към небето стърчаха върхове, подобни на неравните зъби на някакъв дракон.
— Това Шимбарис — каза Бааши, сочейки към най-високия връх. Приличаше на килнат небостъргач, покрит с изумрудена гора. — Казват, лош доктор в долина Каркор. Натам.
Момчето посочи към изровената пътека, която се отделяше от пътя.
Тъкър клекна на разклонението и огледа наскоро преобърнатата пръст.
— Наскоро нещо е минавало оттук. Гуми с големи грайфери.
— Джиповете от блокадата — каза Грей. Погледите им се срещнаха.
Вървяха в правилната посока.
Грей се обърна към момчето.
— Бааши, искам да останеш тук, встрани от пътя. Скрий се хубаво. И не излизай, докато не видиш някой от нас.
— Но аз помага! — възрази момчето.
— Вече ни помогна достатъчно. Казах на капитан Алдън, че ще те пазя.
Сейчан посочи с пръст към носа на момчето.
— А ти му обеща да ни слушаш, нали така?
Двамата се държаха като строги родители — и получиха обичайния отговор на намусен тийнейджър. Бааши въздъхна тежко и скръсти ръце на гърдите си, изразявайки разочарованието си с всяка своя фибра.
След като решиха въпроса, момчето тръгна да се скрие, а Грей и останалите се насочиха към пътеката, която приличаше на тунел заради сплетените клони на дърветата. Не бяха направили и няколко крачки, когато майор Джейн извика отзад:
— Спрете!
Грей се обърна. Индийката още стоеше на края на главния път, на слънце. Тя вдигна ръка и посочи ухото си.
Грей наклони глава и се заслуша. Първо чу тихото ръмжене на Каин, който също беше усетил нещо. След това в далечината, отеквайки от околните върхове, се разнесе стон на двигатели.
— Ще си имаме компания — отбеляза Ковалски.
Джейн се махна от пътя и забърза към тях.
Тъкър се намръщи.
— Сигурно са открили момчето, което завързах.
— Или им е писнало да убиват за днес — каза Ковалски.
— Или пък си търсят още мишени — добави Джейн.
Ковалски я изгледа кисело.
— Трябваше ли да го казваш?