— Видях достатъчно — заяви Робърт, изправи се и обърна гръб на екрана.
Филдинг го последва.
— С ваше одобрение, бих искал да премина към тестване на по-голям, четирикрак модел.
— Чудесно.
— Само че са ми нужни още няколко тестови субекта — натисна го Филдинг. — Които да представляват по-голямо предизвикателство.
Робърт си представи обезобразените останки на жената.
— Сигурен съм, че ще успеем да осигурим отнякъде.
II.
Рай и ад
18.
2 юли, 11,56 ч.
Чарлстън, Южна Каролина
Капитан Катрин Брайънт беше дошла да продаде тялото си.
Слезе от градския автобус в задушаващата жега на чарлстънското лято. Чакълът покрай пътя заскърца под износените й маратонки. Сложи си чифт евтини слънчеви очила, които си бе купила на летището. Предпазваха я донякъде от ослепителното слънце, но не правеха нищо срещу горещината.
Трийсет и два градуса при деветдесет процента влажност.
„А аз си мислех, че лятото във Вашингтон е непоносимо“.
В недотам добър опит да компенсира жегата беше прибрала дългата си кестенява коса на опашка и носеше каскет. Освен това бе облякла леки къси панталони и обикновена широка блуза, без сутиен, с което завършваше образа си на жена, на която късметът е изневерил и която се нуждае от малко допълнително пари.
Автобусът потегли, оставяйки след себе си задушлив облак изгорял дизел. Кат тръгна след него.
Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън (КФСЧ) се намираше две преки по-нататък. Комплексът заемаше обширна площ и бе разположен насред малък парк с извисяващи се дъбове и палми. Наоколо имаше бизнес центрове и паркинги за камиони. Кат не познаваше този район — беше прекарала в Чарлстън няколко месеца, докато служеше в една оръжейна станция на Военноморските сили, но тя се намираше на брега на река Купър на пет километра оттук.
Докато вървеше към клиниката, извади мобилния си телефон, за да спази даденото обещание. Телефонът беше предплатен, свързан към идентификатора й. Прехвърли обаждането през Сигма, за да е сигурна, че няма да може да се проследи. Ако някой се опиташе да измъкне информация за разговорите, щеше да открие, че се е обаждала в местна заложна къща.
Чу се изщракване и груб глас отговори:
— Още ли си жива?
Мъжът й Монк правеше всичко по силите си да обърне нещата на шега, но тя долавяше прикритото напрежение в гласа му. Не беше очарован, че е приела тази мисия, но разбираше необходимостта от нея.
— Засега — отвърна с усмивка тя. — Тъкмо тръгвам към клиниката.
— Наритай им задниците.
Усмивката й стана по-широка.
— Точно такъв е планът.
Представи си Монк в апартамента им, с едно от бебетата на коляно. Повечето жени едва ли биха го нарекли красив с неговата бръсната глава и набито мускулесто тяло, но въпреки това усмивката му я караше да се разтапя. И никога не бе срещала мъж с по-голямо сърце, което сякаш растеше с всеки нов член на семейството.
— Нахрани ли Хариет? — попита тя.
Последва раздразнена въздишка.
— Да, скъпа. Освен това отидох до магазина и купих памперси. Ти върви да спасяваш света. Аз ще се погрижа за нещата тук.
Кат се беше надявала обаждането да изтрие опасенията, които се спотайваха зад жизнерадостните й приказки, но те като че ли само се засилиха.
— Монк, почти стигнах клиниката. Целуни Пени и Хариет от мен.
— Готово. И ще пазя онова, което имам за теб, когато се прибереш.
— Ах, моят галантен рицар — саркастично рече тя… но сарказмът й беше пресилен. Защото той беше нейният рицар. И винаги щеше да си остане такъв.
Гласът му стана дрезгав.
— И да се върнеш жива и здрава.
— Обещавам.
— Гледай да спазиш обещанието си. Ще го запомня.
Тя затвори, а денят като че ли бе позагубил от яркостта си. Жегна я чувство за вина, докато прибираше телефона.
„Какво правя тук? Трябва да съм си у дома“.
Въпреки това не можеше да пренебрегне наелектризиращата тръпка, когато стигна до района на клиниката и се съсредоточи върху предстоящата задача. Така беше при всяка мисия. Имаше задължения и беше добра в това, което правеше. И съзнанието, че семейството й е в безопасност — както беше винаги, когато и Монк е до нея — й помагаше да се успокои. Той бе нейната скала, дори на стотици километри оттук.