— Скъпа, тези въпроси се разглеждат другаде. Тук се приемат пациенти. Иди ей там… — Тя махна с лакираните си пръсти в противоположната на чакалнята посока, към един ъгъл. — Ще извикам някой да те вземе и да те отведе в отделението за донори, става ли?
Кат кимна и се дръпна назад.
— Благодаря.
Жената изсумтя и вдигна телефона.
Докато вървеше към ъгъла, Кат срещна погледа на Лиза. В момента двете бяха разделени от културна и финансова пропаст. Лиза представляваше крайния купувач; Кат въплъщаваше стоката за продан. Все още имаше много етични и морални спорове около продажбата на човешки яйцеклетки. След като им беше сложен етикет с цена, те бяха обвързани с правилата за търсене и предлагане — и със съответните злоупотреби.
В много страни от Третия свят цели села продаваха бъбреците си или ставаха сурогатни майки, които отдаваха под наем утробите си. Търговията на едро с части от тялото се наричаше „червен пазар“ и се превръщаше в бизнес, както законен, така и незаконен. Беше чела доклад за боливийски убийци, които продаваха мазнините на жертвите си на европейски козметични компании.
В Китай затворници изкормваха мъртвите си съкилийници и вземаха органите им, като се носеха слухове, че някои били убивани нарочно заради печалбата. А в Непал имаше случай с животновъд, който се бе превърнал от производител на мляко в доставчик на кръв. Залавял туристи, затварял ги в обора си и периодично източвал кръвта на новата си стока, като ги държал през цялото време на границата между живота и смъртта.
Най-лошото бе, че стоките на този пазар се движеха само в една посока — от бедните към богатите. Това беше лош страничен ефект след появата на ценоразпис на органите. Плътта неизбежно се движеше само нагоре по социалната стълбица, никога надолу.
Някакво движение привлече вниманието на Кат. Отвори се махагонова врата и в чакалнята влезе грубоват мъж на около четирийсет и пет. Имаше гарвановочерна коса, беше висок около метър и осемдесет и бе облечен в дълга до коленете лабораторна престилка върху скъпи тъмносини панталони, безупречна бяла риза и алена вратовръзка. Усмихваше се пресилено широко, докато вървеше към Лиза, която стана да го поздрави.
— Добре дошли в Клиниката по фертилитет в северен Чарлстън — каза той и стисна ръката й.
Това беше доктор Пол Кранстън, директорът на КФСЧ. Кат знаеше всичко за него, дори номера на социалната му осигуровка и къде е бил подпечатан паспортът му за последен път — в Нова Зеландия.
Директорът поведе Лиза от чакалнята към дебрите на клиниката. Докато вратата зад тях се затваряше, друга се отвори. Някакъв мъж, най-вероятно санитар, стоеше на прага до рецепцията. Приличаше на питбул в болнични дрехи. Рецепционистката направи знак на Кат да приближи.
Тя пристъпи напред.
— Елате с мен — изсумтя мъжът, без да си направи труда да се поинтересува за името й.
Тя забърза напред, но спря при рецепцията, за да вземе визитка. Засуети се и уж неволно бутна поставката с картички.
— Ужасно съжалявам — каза Кат и се втурна да събира разпилените визитки.
Рецепционистката въздъхна раздразнено и вдигна няколко картички от пода до стола си. Кат използва момента да пъхне скритата в ръката й химикалка в чашката на бюрото. В нея имаше миниатюрна камера, която записваше картина и звук на пасивен микро SD чип. Малка антена позволяваше предаване на записаните данни при обаждане от мобилен телефон.
В чантата си имаше още четири подобни химикалки и смяташе да ги постави на ключови места в клиниката — или поне там, където можеше да стигне, без да буди подозрения. Ако се отвореше възможност, едно объркано момиче лесно можеше да се изгуби на подобно място и да се озове на места, където не би трябвало да бъде.
Но първо трябваше да си изиграе ролята.
— Върви — каза й рецепционистката и посочи страничната врата.
Кат се извини смирено и последва санитаря. Той я поведе извън света на градините и кадифето към стерилната среда на подове от винил и голи бели стени. Това беше болницата, скрита зад фасадата — строга и функционална.
Накрая стигнаха до къс остъклен прелез, който свързваше основната сграда с една по-занемарена постройка в дъното на комплекса. Докато вървеше, Кат забеляза, че четирите крила на клиниката са свързани по подобен начин. Явно нямаше нужда човек да се лишава от удоволствието на климатиците и да излиза на лятната жега, за да отиде от едно място до друго. Обърна внимание и на стъклените стени от двете й страни. Бяха дебели и като че ли бронирани.